Сън за щастие… или мечтата за детски смях

Сън за щастие… представяне на книгата на  Радина Велчева – „ОсЪновените ангели“ в събота, 10.12.2022 г.  – Ангелина Иванова.
          Радина Велчева е родена в Добрич. Учи в Природо-математическата гимназия в родния си град. Завършила е Софийския университет „Св. Климент Охридски“София , специалност Българска филология, а след това специализира Реклама и бизнескомуникации в УНСС. През 2013 г. отново в Софийския университет се дипломира в първата магистърска програма по Интегративна биоетика във Философския факултет.
         Работила е в БНТ, БНР и в различни медийни агенции.
През 2007 г., водена от собствения си житейски път и борбата за дете, основава фондация „Искам бебе“ – неправителствена организация, защитаваща правата на пациентите с репродуктивни проблеми. Била е член на Обществения съвет на Центъра за асистирана репродукция към Министерството на здравеопазването.
Носител е на наградите „Почетен знак на държавния глава за изключителен принос и заслуги за утвърждаването и защитата правата на децата в България“; „Жена на годината – 2010“ в сектор „Общество“; „Достойните българи“ на в. „24 часа“ и др.Сън за щастие… или мечтата за детски смях-1
Обичам да слушам за новородените книги. Обичам онези мигове, в които авторът – изминал целия път на сътворяването на една книга – срамежливо я показва на нас, читателите.
Но събитието, на което имах щастието и радостта да присъствам в събота, на 10 декември, не беше обикновено представяне на книга. Защото и книгата беше нещо съвсем различно – паметник неръкотворен на една житейска кауза, събрала сълзите и усмивките на стотици български семейства.
Представянето на книгата беше обявено за 16:00 часа в хотел „Троян плаза“,  но от нетърпение отидох доста по-рано. Първа бях – пристигнах едновременно с авторката, Радина Велчева, която мъкнеше не само книжките, но и подбрани с любов подаръци. За подаръците ще кажа после, а първо ме грабна книжката.
„ОсЪновените ангели“. Познавах добре тази игра на думи – срещала съм я във виртуалното пространство, а каузата на фондация „Искам бебе“ отдавна е докоснала душата ми. Приседнах в едно кьошенце, разгърнах с нетърпение книгата, а сетне зачаках „гостите“. Но това не бяха „гости“, дошли да видят една книга. Това бяха приятели; съмишленци, сплотени първо от една голяма болка, а след това и от общата радост. Залата се изпълни с детски гласчета, с топуркането на крачета; приятели се поздравяваха, здрависваха се непознати. Да не прозвучи надуто – но се почувствах потопена в задушевната атмосфера на една задружна общност.
Очаквано, домакин на събитието беше Иван Миховски. Човекът, за когото онова човешко преживяване, скрито зад тромавия и плашещ термин „асистирана репродукция“, е съдба, жизнено призвание. Бих казала – личен човешки подвиг.
Смятах да напиша – както обикновено – един „рапорт“ за събитието. Кой какво казал, кой какво разказал.
Но това, от което бях част, което съпреживях, беше нещо много специално. Емоцията от разказите на хората, на майките и татковците, гушнали заветната рожба, беше невероятна. Не мога да я предам.
Искам обаче да споделя мислите си за това – колко много не знаем за хората около себе си. Как, ако ние или наши близки не сме сполетени от съдбата на лишените от деца, не си даваме сметка за много. Не си даваме сметка за почти нищо.
Затова и ще извадя от бележника си само сухите размисли, които – вярвам – ще накарат и вас да се докоснете до големия и невидим за мнозина свят „Искам бебе“.Сън за щастие… или мечтата за детски смях-2
Тревогата
Всяка двойка, понякога след колебливо изчакване, пожелава да има своето бебе. Днес, утре, най-късно до края на годината. Или на следващата…
Но месеците и годините минават. Тревогата идва. Какво става?
Да добавим и подпитванията, подмятанията.
Колко често проявяваме нетактичност, не предполагаме, че въпросите изгарят душите…
Да попитаме?
Труден се оказва пътят към помощта. Към лекарите, към психолозите.
Много родители споделят, че голямата помощ на „Искам бебе“ и на още немалко организации, подкрепящи родителството, започва оттук.    Да получиш куража, че не си сам, че пътеката е утъпкана.
Все още немалко хора робуват на традиционализъм и предразсъдъци. Притесняват се, дори се срамуват. Не е тайна, че има цели общности с по-патриархално поведение, където темата е скрита и направо табуирана.
Питайте, питайте, хора. Търсете помощ, търсете подкрепа. Има кой да ви подаде ръка!
  „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно е нещастно по своему…“
Прав е Толстой. Очакваното родителство е изпитание за майките и татковците и всяка двойка преминава през изпитанието по свой път.
А в радостта от родителството всички сме еднакви!
  Мъжката мъка
Какво преживява една жена, която още не е чула „мамо“? Около нас навсякъде има жени, изстрадали своето обичано човече. Но ако не са ни съвсем, ама съвсем близки, дори не подозираме какво преживяват те.
А момчетата? Тези пораснали момчета, които със свито сърце чакат бащинството?
Но ако погледнем безпощадната статистика, ще узнаем, че причината за липсата на дете в едно семейство е „по-равно“ – както у жената, така и у мъжа.
За тревогите на мъжете, узнали, че именно те са причината в семейството да няма дете, говориха много татковци. За шока, за терзанията, дори – за своя измисляна някога вина.
И отново, някак в движение, се завъртяха спомени. Как трябва да приемеш, да осмислиш, да вземеш решение. Как някой те е разбрал, друг – не съвсем.
Мъжете говорят по-трудно, но проговорят ли, нещата тръгват.
Един татко просълзен призна:
„Благодаря на моята съпруга, която ми каза – ние сме си обещали да сме заедно. Винаги ще бъдем заедно, каквото и да се случва с нас! Благодарение на нея бях силен“.
Заедно
Това е ключовата дума. Семейството – това са двама души заедно. И когато заедно, ръка за ръка, вървят към мечтата си, тя може по-лесно да се сбъдне.
Но в това заедно са и всички онези, които са образували голямата общност, която е „поискала бебе“, за която с толкова любов и загриженост ни разказваше Радина.
Дарителството на яйцеклетки
За много родители единственото решение е чрез дарен материал. Но докато за мъжкото донорство някак знаем повече, то огромният човешки подвиг на даряване на яйцеклетки е малко известен и малко популярен.
Веднага ще обясня, за да се знае.
В България даряването на яйцеклетки е отлично законово регламентирано. Всяка здрава жена, която желае, може да направи подобно дарение и да дари щастие. (Пред нас застана една жива кукла – момиченце, заченато благодарение на подобна дарена яйцеклетка – заедно със своите двама щастливи мама и татко.)
Радина благодари на всички онези жени, които са направили подобно дарение, за което освен желание се иска и смелост, сила, а дори и простото желание да отделиш от собственото си свободно време.
Наистина – ето още едно местенце за дарители. Особено за дарителки!
Осиновяването – осЪновяване
Най-много обществото като че ли знае за осиновяването. И най-малко.
Майки и татковци разказаха за своите осиновени деца. За тези осЪновени рожби, споходили сънищата на своите родители много преди да дойдат наистина при тях. За обичта, която дават и получават.
Грижата за деца от хора, които не са техни биологични родители, е стара като света. А всеки свят е създавал своите правила, своите писани и неписани закони.
Писаните закони на България днес са написани добре, неписаните навярно трябва още да пораснат. Радина разказваше за патилата на осиновителите с радост и мъничко тъга; на неразбирането гледа с ирония и със своето всеопрощаващо и добро разбиране.
А аз си мислех колко често хората, коментирайки съдбата на осиновени и осиновители, произнасят глупости. Как бръкват с пръст в рани или, не разбирайки, не виждат лъчезарната любов и слънчевата радост?
Да осиновиш, да станеш родител – това е съдба и сбъдната мечта на много от хората, които бяха изпълнили залата. Те споделяха радостта си, спомняха си миговете на колебание, на нетърпение, на най-чисто щастие.
И още…
Много можем да говорим, много трябва да размишляваме.
Струва ми се, че обществото все още знае твърде малко за десетките и стотиците хора, затаили в себе си копнежа за рожба. Все още много хора носят болката в себе си, а мнозина дори не знаят, че помощта наистина е на една ръка разстояние.
А какво чета все пак в книгата, която ме доведе тук?
Това е една шарена книга – малки парченца дневник, късчета размисли, детски бисерчета. Малко от историята на „Искам бебе“. Много нежност. Любовта към двете осЪновени деца на Радина – Йоанна и Симо.
И премислям едно от бисерчетата на седемгодишната Йоанна:
…Откъде може да се осиновяват майки. Има деца, които си нямат майки. Хайде да си осиновим една майка и да им я дадем…Сън за щастие… или мечтата за детски смях-4
Подаръците
Не съм забравила да разкажа за подаръците, които всички ние получихме.
Пликче семена от един от спонсорите. Като семенцето на надеждата, посято в душите на „бездетните“, за да избуи онази сила, която е донесла в дома едно малко чудо.
Бурканче мед, събран по капчици от безброй пчелици – мънички поотделно, но непобедими, когато заедно отглеждат в кошера своето бъдеще.
    И накрая – благодаря!
Благодаря на Радина, която ми показа силата на вярата.
Благодаря на Иван, който ме направи част от едно невероятно преживяване.
Ангелина ИвановаСън за щастие… и - ли мечтата за детски смях-5

Руслана Попсавова

Главен редактор на сайта „Троян експрес“ и фотограф на медията
Back to top button