Колко малко му трябва на човек

След тежкият работен ден решихме да поседнем с Пламен в  едно заведение, малко по-далеч от многото хора. Говорейки си сладко, отпивайки от вкусното кафе, пред мен се появиха красиви Кремове(лилиум) в охра и бордо. Моите любими цветове. И чух : „Заповядай, това са за теб, от сърце. Ти заслужаваш“.

Обърнах се и видях Дафина, нашата. Тази,  която ми сложи венче на Айдушкото сборище. Вечно усмихната, енергична. И винаги води хорото.  Попитах я  как се справяш, а тя  ми отговори“Това ми е лекарството“.

Тези цветя са  от нейната градина във Врабево. Сияеше докато разказваше за доматите, цветята  си. В очите й имаше щастие!

Наистина това бе един прекрасен миг, който не може да се забрави

Благодаря ти, ДАФИНКА!