ИсторияОбщина ТроянПоследни новини

По бойните полета на българската армия

Пътуване под горния наслов осъществи група от 70 троянци в периода 18-21 април в Република Северна Македония.

Първата спирка на групата е край Страцин. Място, напоено с кръв и увенчано с войнска слава. Тук през октомври и ноември 1944 г. по време на Втората световна война се водят ожесточени и кръвопролитни сражения на българската армия с войските на нацистка Германия, които отбраняват подстъпите към долината на река Вардар. Нашата армия трябва да предотврати отстъплението на немската група армии «Е» от Гърция към Централна Европа. За всичко това увлекателно и подробно разказва полковник от резерва Иван Павлевски. Гледайки силно пресечената местност, където безпорядъчно се редуват хълмове и долчини, си даваме сметка, че бляскавата победа е постигната благодарение на безумната храброст и великата саможертва на българския войник.

След това спираме в центъра на Скопие, нагледно пособие на тема «Не правете като тях, за да ставате за смях». Още със слизането от автобуса пред очите ни изскача гора от  кичозни паметници, скулптури, арки, колони, фонтани и дори … галеони. Последните ми напомнят за презастроеното ни черноморие и може би са своеобразно доказателство, че македонците са чисти българи.

Разполагаме само с два часа, колкото да пием по кафе и да разгледаме нещо наистина стойностно, например, църквата «Възнесение господне» («Свети Спас»). Днешният си вид –  полувкопана, да не дразни окото на поробителя, църквата придобива в XIX век, но в зидовете и има вградени части от по-стара сграда от XIV век. Впечатляващ е иконостасът на църквата, уникално произведение на дърворезбарското изкуство. Гледам го и си мисля, че няма нищо по-съвършено от човешката ръка, но техническият прогрес по-скоро убива, отколкото развива това съвършенство. В двора на «Свети Спас» в каменен саркофаг са посмъртните останки на българския революционер Гоце Делчев, подарени на Югославия от българската комунистическа власт през 1946 г.

След обед вече сме в Охрид, столица на Първата българската държава по времето на цар Самуил. Умората от нощния преход не ни пречи след настаняването в хотела да се разходим из града, да побродим по зидовете на възстановената Самуилова крепост, да разгледаме античния амфитеатър, да се полюбуваме отвисоко на Охридското езеро и града, да посетим възобновената църква «Свети Климент и Пантелеймон» и да се поклоним пред намиращите се в нея мощи на Свети Климент Охридски.

На другия ден се отправяме към Дойран през Битоля. Малко преди да я достигнем, по предложение на полковник Павлевски, отбиваме вдясно, за да посетим селцето Цапари. Тук му е мястото да отбележим, че македонските села, които виждаме от прозорците на автобуса, са красиви и подредени, а къщите в тях- нови (в по-голямата си част) и безупречно поддържани. Цапари е разположено в полите на Баба планина. Към него води тесен криволичещ път. Тук срещаме и не чак толкова поддържани, а тук-там и изоставени къщи. Автобусът паркира пред малко магазинче в центъра на селото. От него излизат трима мъже и ни обясняват, че навремето на Цапари са му казвали «малката София».

По техни указания тръгваме към църквата «Св. Георги», осветена през юли 1888 г. и добре поддържана до ден днешен. В двора и, тревата на който е ниско окосена, се намира единственото запазено в съвременна Македония българско офицерско гробище от времето на Първата световна война. Седем гроба, четири зад и три встрани от църквата, напомнят за героизма на предците ни преди сто години.

Малко след края на селото се намира възстановено гробище на загинали през Първата световна война български офицери, подофицери и войници от 15-ти пехотен Ломски полк и 3-ти пехотен Бдински полк. Върху каменна плоча е изписано: «Това военно българско гробище се възстанови по инициатива на Лука Станчев и с благородното съдействие на: Свободни мъже, «Пловдивски граждански клуб», фондация «Пловдивско възраждане», Министерство на отбраната и Дипломатическите представителства на България. 2005 г. 2007 г. 2014 г.». Шест редици с по петнадесетина еднотипни безименни кръста, но всъщност тук са погребани 214 войници и офицери. Имената им са изписани на каменни плочи, закрепени върху оградата на гробището. С едноминутно мълчание и падане на колене почитаме паметта на героите.

Следващата ни спирка е в Църничане, на 11 км от Стар Дойран. Целта е да посетим изоставеното военно гробище на 9-ти артилерийски полк (базиран в Севлиево), в което са погребани загинали войни от ловешкия край. Гробището е открито от Христо Данов и Ангел Стойков през 2004 г. За изминалите петнадесет години то е обрасло още повече. По-лошо е, че през последните няколко години гробовете са поругани от вандали. Отчупени са части от кръстовете, други са съборени на земята. Това много ни разстройва. Парадоксът е, че най-запазени са най-обраслите гробове. Сред тях – гроб №41 на младши подофицер Вачо Иванов Хаджийски, 1-ва батарея на 9-ти артилерийски полк, от с. Бели Осъм, Троянска околия, убит за Отечеството край Дойранското езеро на 30 август 1916 г.

Пристигаме в Стар Дойран малко след 18 часа. Звъним на градоначалника и го молим за среща. Въпреки че работното му време е изтекло, а страната е в кампания за президентски избори, той се съгласява. Изчакваме го двадесетина минути да пристигне от с. Фурка, където е къщата му. Младият, интелигентен и усмихнат г-н Анго Ангов ни кани в кабинета си. На видно място е иконата на «Св. Илия», която му донесохме миналата есен като подарък от проф. Иван Гаврилов. Този път професорът му е изпратил копие от карта на региона на Кукуш, в който попада и Дойран. Картата е издадена през 1904 г. и е запазена от цариградските българи. Връчваме му и подаръци от кмета на Община Троян, а полковник Павлевски му подарява книгата си «58-ми, забравеният героичен полк 1915-1918 г.». Дипломатично му разказваме за проблемите, свързани с опазване на паметта за нашите прадеди. Г-н Ангов ни уведомява, че е изпълнил даденото през септември обещание – постаментът за паметника на полковник Каварналиев е готов.

На третия ден сутринта, както обикновено, се отправяме към Кала тепе. Води ни Тотьо Ангелов. Той е подбрал най-късия път с дължина около 3,5 км и изходен пункт църквата «Св. Илия», като едновременно маркира маршрута. Пред командния пункт на полковник Пано Маринов г-н Павлевски ни разказва за героизма на 34-ти пехотен Троянски полк от идването му на позициите, до отстъплението му по вина на тогавашните политици. С едноминутно мълчание и падане на колене почитаме паметта на дедите си. След това слушаме химна на 34-ти пехотен Троянски полк. Правим си традиционната снимка с развети знамена на България и Троян на фона на Дойранското езеро. Спускаме се към Фердинандовата чешма, пред която поднасяме венец на признателност към загиналите герои от името на Община Троян. С печена сланинка и изстудена ракия поменаваме прадедите си.

В последния ден, тръгвайки за Троян, спираме на мястото, където е бил паметникът на полковник Каварналиев. Кметът на Дойран си е свършил отлично работата. Към възвишението води нов път, покрит с чакъл. В подножието му е направен паркинг. Постаментът е отлят, а пространството покрай него оформено. Готова е оградата. Поставени са 5-те кръста на неизвестни войници от 58-ми пехотен полк на 9-та Плевенска дивизия, направени от проф. Божидар Димитров и докарани от троянци преди десетина години. Браво, г-н Ангов!

И накрая – за времето. Случихме с него, не ни валя дъжд, имаше много слънчеви часове, но като цяло пролетта е по-студена от обичайното. Споделяме това свое наблюдение с домакините.

– Нормално е! Вече сме Северна Македония. – отговарят ни те.

 

Васил Радойчевски

Страцин – Скопие – Битоля – Дойран – Троян

18-21 април 2019 г.

Снимките са предоставени от Васил Радойчевски

 

Свързани статии

Back to top button