За децата в Казахстан

Първи разказ на Ангелина Иванова за работата й в град Павлодар (Казахстан)

Преди да прочетете първия разказ за впечатленията на троянската учителка по български език и литература Ангелина Иванова да Ви въведа малко в предисторията.

На основание чл. 8 от ПМС № 103/31.05.1993 г. за осъществяване на образователна дейност сред българите в чужбина, протоколите за сътрудничество и обмен с образователните министерства на Р Молдова и Украйна и Спогодбата за сътрудничество между Министерството на образованието и науката на Р България и Министерството на науката и висшето образование на Р Казахстан и Министерството на здравеопазването, образованието и спорта на Р Казахстан обяви конкурс за преподавател по български език. Условията бяха да владее руски език писмено и говоримо; да има задълбочени познания по история на България; да притежава компютърна грамотност и умения за осъществяване на дистанционно обучение по български език и литература. Ангелина отговаряше на всички изисквания и така със Заповед на Министерството на Образованието е назначена в град Павлодар (Казахстан) за учител по български език на деца, чиито родители са етнически българи. Тя замина на 23.12.2019 година и след 2 полета със самолет и едно пътуване с влак пристигна  в града. Засега впечатленията са много добри – и от града, и от  училището за  Национално възраждане „Канат Даржуман“

Сега Ви споделяме нейния разказ за първата ѝ среща с тамошните деца.

ЗА ДЕЦАТА В КАЗАХСТАН

Някъде бях чела, че зад великия човек стои велико възпитание…

Днес (в казахстанско време – вчера) се срещнах с моите нови ученици – деца, които искат да говорят на български.

Бяха дошли и по-малките (с родители или с баби), и по-големите. Срещата премина в урок, урокът в разговор, разговорът пак в урок. Въпроси, а аз си страдам от логорея, както знаете.

Много впечатления и вълнения, но най-силно ме порази поведението на тези деца. В продължение на 5 часа слушаха, задаваха въпроси (с вдигане на ръка!), отговаряха.

Никой не проверяваше поща, не разцъкваше телефон, не ровеше във фейса.

Две от най-малките деца (на 8 и 10 години) седяха през цялото време (повтарям – 5 часа!) на местата си, не се ритаха, не се бутаха, не се обаждаха ако не ги питам, не мрънкаха. Повечето време бяха без мама, която трябваше да излезе.ЗА ДЕЦАТА В КАЗАХСТАН

Тъй като за срещата всички бяхме донесли това-онова за душата (дано да не е практика, не мога непрекъснато да дегустирам сладкиши – скоро няма да се събера на стола), а и всички пихме мнооого чай, масите се оказаха отрупани с чашки, чинийки, чинии и пр. Докато накрая говорих с възрастните, девойките тихичко почистиха всичко, измиха и прибраха съдовете в шкафа.

Много неща ме изненадват тука, но именно хората са голямото богатство.

А най-впечатляващият резултат е възпитанието на децата.

Очевидно още не е дошла модата на децата-индиго, на хиперактивните, на „дивите цветя“, на децата с дълбока и лесно накърнима душевност.

Свързани статии

Back to top button
Close