Проповед за св.Константин и Елена – Подвигът на вярата в Христа

„Константин днес с майка си
Елена явяват всечестното дърво, –
Кръста, – посрамление за всички иудеи
и на противящите се на верните царе оръжие,
и за нас се яви велико знамение, устрашаващо по време на война.”
/Кондак, глас 3, подобен: Дева днес/

Братя и сестри,

Така ние днес възпяваме онези, които по Божий промисъл сложиха край на кървавата езическа епоха спрямо Бог-о-откровеното християнството. Това е св. цар Константин Велики и блажената му майка св.Елена.
Св. Константин беше този, който запрети на тъмнината да пречи на светлината свободно да изпраща лъчите си, та всички ония, които са били в мрак и смъртна сянка, да бъдат огрени от светлината (Мат. 4:16). Под скиптъра на свети цар Константин и напътствията на майка му света Елена станало освобождението и видимото единение на Църквата. В историята подвигът им е предел между две епохи. На историческия небосклон те се явяват както Зорницата-звезда, която предизвиква утрото, виделината, след което започва денят на земните жители. Така било и в живота на Църквата. След като отминала тъмната нощ на езичеството и гоненията, настъпил слънчевият съзидателен ден на Словото Божие. В Римската империя, като в гигантска мрачна пещера, нахлула светлината на Истината. В тази светлина народите започнали да се осъзнават – не като глутница, където „човек за човека е вълк”, и не като стадо, блъскащо се около яслата, а като любими създания Божии, призвани към взаимна любов и вечен живот. Такова о-съзна-ване означавало смъртна присъда за езичеството с неговите груби страсти и низки въжделения. Неизмеримия принос на царствения равноапостол Константин заедно с майка му Елена се състои в това, че те съдействали на Божия Промисъл, който чрез тях, вдъхнал християнска душа и живот в умъртвеното от греха и страстите тяло на разтърсваната тогава от кризи Римската империя!
Св. Константин бил запознат и възпитаван от майка си още в ранно детство на Христовите истини. По-късно сам той се утвърждавал в тези истини, както виждал в юношеските си години, а и след това, като млад военачалник, че в Христа е правдата и силата, и славата! Факт, в който той се уверил след победоносната за него битка при Милвийския мост в 312г.сл.Хр. Когато с Божественото кръстно знамение той разбил войските на езичника Максенций. Затова, след като станал император на западната част на Римската империя, уговорил Ликиний, източния император, да бъде издададен указ за провъзгласяване на християнството за равноправна религия, дело напомнящо за „Сердикийския едикт на толерантността”, издаден две годин по-рано, в 311г., от Галерий. Ликиний се съгласил, макар и неохотно, поради което указът бил издаден – и подписан и от него, и от св.Константин в гр. Милано през 313 година. Именно тази година се счита за повратна в историята на Христовата Църква. До този момент християните масово извършвали богослуженията си тайно, като пример в това отношение могат да ни свидетелстват катакомбите, чрез тяхното древно християнско богослужебно приложение. Но „Божието слово се не връзва, независимо от страданията“, ни уверява свети ап. Павел (2 Тим. 2:9). И ето, от тази година нататък, подобно на пролетни благоуханни цветя, християните излизат изпод оросената с мъченическа кръв земя и с още по-голямо усърдие започват благовестието за Разпнатия Христос, Който „за юдеи е съблазън, а за елини – безумство“ (1 Кор. 1:23). Именно от този момент започва денят на непреследвано от властите съ-зид-ание на Божията Църква.
Св. цар Константин Велики, след като с Божия помощ и с високо издигнато кръстно знаме се преборил с враговете си ведно с майка си св. царица Елена, се потрудил и за вътрешното укрепване и устройство на св. Църква. С тази си загриженост, поради възникналите догматични спорове, той наредил да се свика вселенски събор, който да разреши тогава назрелите спорни въпроси за вярата. През 325 година в гр. Никея бил свикан Първият вселенски събор, на който присъствали 318 епископи. Те трябвало да изобличат еретическото лъже-учение на Арий, като опазят чистотата на Бог-о-откровената Христова вяра, чрез своята право-славна, т.е. автентична, веро-изповед. Този събор бил открит лично от св. цар Константин, който произнесъл встъпителна реч, с която увещавал всички участници към Христовия мир и съгласие.
Знайно е от историята и с какво бързо темпо се започнало строителството на великолепни храмове из цялата Римска империя. Особено се потрудила в това отношение св. Елена, която специално за това се отправила за Йерусалим, където посетила светите места. Тук тя открила по чудесен начин животворящия Кръст Господен, който около триста години престоял заринат на Голгота. По нейно желание били построени храмове на всички места, свързани с по-важните събития от живота и спасителната мисия на Господ Иисус Христос. След като завършила това свое благородно дело, тя се завърнала в столицата и не след дълго се упокоила в Господа.
Св. цар Константин живял още десет години след нейното успение и се представил в Господа през 337 г. в гр. Никомидия на 65-годишна възраст. Той приел св. Кръщение малко преди кончината си. И това сторил така, защото в древност имало обичай да отлагат кръщението и да се готвят чрез дълги изпитания за достойно приемане на това св. Тайнство. След неговата кончина тялото му било пренесено тържествено в новопостроената столица Константинопол. Тук то било положено в построения от самия него храм на „Св. Апостоли“.

Братя и сестри,

Отдавайки днес, молитвена почит на равноапостолните св. Константин Велики и св. Елена, ведно с цялата Църква, нека веле-лепно да ги възпеем с „псалми и песни духовни.” Както и да отпечатаме в своите дела, тяхната равно-апостолна деятелна любов към Бога и ближните, та „оправдани с Христовата благодат да станем по надежда наследници на вечния живот“ (Тит 3:7).
И имайки пред очи великия подвиг на св.Константин и св.Елена, нека се помолим, както тогава приживе той се е грижел за св. Църква „като епископ по външните дела“, тъй и сега по неговото свето застъпничество пред Бога и това на неговата блажена майка, Господ да изпрати мир, благоденствие и всяко благополучие на Своята Право-славеща Църква! А пък ние, нейните членове, да следваме техния свят пример, като издигнем високо знамето на правдата, истината и любовта – Христовата вяра – и с него да извървим пътя на предстоящото нам жизнено поприще. Амин!