В памет на Минко Занковски
След продължително боледуване на 57 г. преди 14 години на днешната дата (22.10) почина Минко Занковски – ръководителят на много български експедиции, алпинист, приятел, директор на училището за планински водачи в Черни Осъм.
Минко има множество изкачвания в Кавказ и Алпите, както и на седемхилядниците в бившия Съветски съюз – Комунизъм (2 пъти), Ленин (2 пъти), Корженевска (3 пъти), Хан Тенгри. Заслужил майстор на спорта е от 1982 г. Ръководител е на 3 експедиции в Каракорум – до осемхилядниците Броуд пик (1990 г.), Гашербрум II (1992 г.) и Нанга Парбат (1993 г.).
През 2000 г. в с. Черни Осъм Минко Занковски създава единственото по рода се в България училище за планински водачи, на което бе директор до последните си дни.
Поклон пред паметта му!
МОЕТО УЧИЛИЩЕ
Мисля, че имам право да нарека така училището, в което работя. Защото целият ми живот е свързан с това училище…
Спомените ме връщат назад – много назад във времето. Още не мога да забравя 15 септември 1956 година. На този ден за пръв път прекрачих прага на това училище като първокласник. Не знам другите първокласници как влизат в училището, но аз тогава влязох с огромно страхопочитание. Така, хакто се влиза в светилище, в храм.
Че училището е храм са ме научили родителите на моите родители – моите баба и дядо. Баба ми беше ходила до второ отделениеиа на училище, дядо ми – до четвърто. Можеха да четат и пишат. Но само толкова. И винаги през своя живот, преминал в непосилен труд и борба за парчето хляб,т е са се прекланяли пред „учените хора“, пред онези, които са успели да се изучат и които познаваха света извън долината на река Черни Осъм. Баба не беше излизала никога от тази долина, дядо беше ходил до Ловеч и Плевен. Най-учените хора за тях бяха учителите, а най-святото място, по-достойно за почит и от манастира, беше училището.
До седемгодишната си възраст аз живях почти непрекъснато с баба и дядо в Стойновското. Първите ми спомени са за новото училище, което се строи в селото (така в Стойновското и до днес наричат Черни Осъм). На новото училище работеше един дядов братовчед. Той беше от Ловеч и това още повече извисяваше в детските ми представи думата училище. Щом го строи човек от далечния голям град, значи училището е огромно, невероятно нещо…
Затова още преди първия учебен ден аз благоговеех пред училището, а когато влязох като ученик в него, възхищението и удивлението ми нямаха граници. За пръв път през живота си влизах в такава голяма сграда. Всичко в нея беше красиво – и дългите коридори, и класните стаи, и столът, в който се хранехме, и физкултурния салон. Навсякъде блестеше от чистота – в училището учениците ходеха по чехли – толкова чисти бяха всички подове. Това бяха неща, които аз, с моя скромен житейски опит, приемах като невероятни. И от тогава заобичах това училище.
След това тръгнах по големия свят. Отначало учих в други училища, следвах и в университет. Но винаги съм си спомнял с голяма тъга за моето училище. Такова аз не намерих никъде. И още – никъде не намерих учители, които поне малко да приличат на моите учители от Черни Осъм.
Това е сигурно причината да стана учител. Тогава, когато съм избирал бъдещето си, несъзнателно съм се стремял към такъв жизнен път. Макар да съм можел да стана моряк или летец, аз съм избрал университет, след който, вместо журналист или нещо подобно, съм дошъл на работа в моето училище…
Станало е така, че от много години живея срещу това училище.
И с пълно право мога да кажа, че животът ми тече редом с училищния живот. Всеки ден започва с училищния звънец, заедно с учениците съм във ваканция, с тях съм на празнини и на веселби. Заедно с учениците и учителите от училището усещам вълненията от поредния изкачен висок връх от най-красивите български планини. Затова чувствам училището като свой дом. Даже понякога не знам кой от двата е по-важен – дали оня, в който наистина живея, или оня, в който протича голяма част от живота ми.
Знам само, че с основание мога да нарека Основно училищe „Васил Левски“ – Черни Осъм – МОЕ УЧИЛИЩЕ.
Минко Занковски
директор на ОУ „Засил Левски“
Черни Осъм
1999г.
