Върна се славата на Жълтото училище

Почти няма ден, в който да не минавам покрай Основно училище „Иван Хаджийски“ – било пеша, било зад волана.
Радвам се. Ако не звучи префърцунено – омаяна съм.
Пред очите ми буквално за няколко години една институция със „затихващи функции“ (помните ли, че години наред общинските власти обмисляха дали изобщо да не я закрият?) разцъфтя и върна славата на великото троянско Жълто училище.

На мястото на смотаната рушаща се сграда, имаща съмнителната чест да е последното градско училище в област Ловеч с външни тоалетни, се появи едно истинско бижу.
Погледнете само последните снимки – с приветливите цветя на входа, с ремонтираната фасада, с потегнатата ограда.
За „вътрешното състояние“ научавам от публикациите в електронните медии и то също ме радва. Модерна техника, модерно преподаване, нови приветливи класни стаи. Учителите получиха подкрепа, разбиране и, разбира се, мъничко глезене в разумни дози. Не закъсняха и наградите – за това узнавам от официалния сайт на училището, който впрочем също няма нищо общо с предишните плахи опити в тази посока (то имаше ли сайт всъщност?).
Дребната наглед инициатива – да се осигурят фирмени ранички на първолаците – едва ли е струвала много пари, но номерът е да се сетиш.
И ако трябва да говорим за темпове – подобна тотална метаморфоза се случва рядко.
Нека като червена бабичка да си кажа – това е то ролята на личността в реално действие. Силна, дейна и отговорна директорка направи чудеса.
Разбира се, няма да се откажа от твърдата си теза – колкото и страхотен да е сегашният директор, като се завъртят 7-8-9 години трябва да се смени. Защото човек се изморява, ояда се, самозабравя се. Всъщност повечето от директорите на училища и детски градини, които дълбоко не одобрявам, до един момент са били (и бяха) читави. Просто наистина всяка власт развращава, а чрезмерната – чрезмерно, защото директорите в системата на просветата имат властови и финансов ресурс много по-големи отколкото кметовете на повечето селски общини в България.