Марин Дулев: Сказание за село Лъкаре

Марин Дулев: Сказание за село Лъкаре или сегашната махала Лакарево на село Гумощник, община Троян. Дебневенецът Марин Дулев е  поет, сатирик, хуморист и писател-краевед. Роден през 1938 г., умира през 2013 г.

Сказание за село Лъкаре

„Долу в равното, там дето в Прибойските теснини се извива на лакът и блъска, и пени бистрите си игриви води река Удима, в Лъката някога имало село. Много старо село – от стари и престари времена. Отдавна на това място няма камък върху камък, защото иманджийте стотици години са се ровили в беднотията на хората му в търсене на имане.
Още когато чули, че Търнов е бастисан от поганците и че опасността е съвсем близко, старите хора на това село решили и напуснали Лъката с цялата си челяд, с колите, воловете, телиците, козите и кучетата, напуснали и потънали в потайните пазви на Куз баир.
Отдолу, откъм низкото, от там където било това село и реката разказвала неговата стара история, а турчетата се къпели в сините и вирове, човек можел да помисли, че из гъстите дъбови и букови гори, лешнаци, диви лози и къпини само диви зверове обикалят. Но изкачел ли се, отведнъж очите му оставали изненадани от нещо което никога не бил очаквал: там, сред сребърните трели на славеите, изведнъж блесвали с гордото си достойнство, накацалите като планински орли в планинската падина, огрените от лъчите на издигналото се над Пречестна слънце, къщите на Лъкаре, малки крепости – сякъш вкаменени същества, затворили в себе си непроницаеми тайни, привидно кротки, но с очи които още гледат и с притаен в себе си живот. Тъкмо поради своето особено местоположение, там където не се пресичат пътища, сред вековната дъбова гора, лъкаревци започнали да изграждат наново своето изоставено гнездо.
Гората екнала от глухите удари на брадвите. Върховете на дърветата треперели. Отсечените дъбове рухвали сърдито на земята и тъмнозелените им, напластени едно над друго, широки листа отваряли прозорци всред зеленото море, през които бликали потоци светлина. Дъбовете падали един след друг и тревожният им трясък се смесвал с тъпия звяк от секирите и отеквал по чукарите, спущал се надолу и потъвал в низкото, там където шумял очудено Слатенски дол.
Лъкаре не може да се намери и на най-подробните карти, то не е означено на тях, но неговата история е писана в течение на повече от петстотин години романтика, трагедии и приключения в живота на хората и не може лесно да се забрави. Историите са толкова много, че цели библиотеки не биха могли да ги поберат. Те са изписани по лицата на малкото останали мъже и жени, в чиито жили тече червената и силна кръв на бойци. Понякога ги нашепва вятърът, защото има истории тайнствени и чудати, които трябва да се разказват полугласно. Дърветата са ги слушали край лумнали огньове, влюбени си ги разказвали сред веселата слънчева светлина, предавали се от баща на син, минавали от уста на уста..
Епопеи на трагедии, на обич, на борба за живот… Истории за онези чиито гробове са толкова стари, че отгоре им отдавна са израстнали горски дървета.
Светлината и тъмнината променяли мъжете, променяли жените, променял се и животът им. Тътенът на гръмотевиците и воят на бурите не ги плашел. Смъртта не будела в тях страх. Те се счепквали с нея, радостно се борели и тържествували, когато победят. Те имали шороки сърца.
Дели Къню, потомък на тия старите Лъкаревци, бил нисък на бой, сякаш израстнал на ялова сянка. Лицето му било мургаво, загоряло. Здраво като дъб израстнал той и стоял здраво на земята, сякаш вкопан в нея с цялата си тежест. Струва ти се, че никакви сили не могат го откърти от там. От където да го погледнеш, все бил чепат и остър. Само устата му се извивала нежно, като че в крайчеца и винаги имало лека усмивка. Тази усмивка прилягала на суровата тъга, която лъхала от цялата му фигура.
Някога Дели Къню имал многобройна челяд – деца и внуци. И най-обичал, когато заколи тлъсто шиле, да опънат дълга трапеза на поляната под двата цера, да ядат и да се радват. А Кънювица печала цели пещи с топли хлябове и току подканвала децата, да ядат и да не забравят майчината си софра. Зер, ще пораснат и ще се пръснат по света, но няма по-сладко ядене от това на майчина и бащина трапеза.
Веднъж на трапезата приседнал, след дълъг път, един гуслар. Прибутала към него ядене Кънювица и го подкачила:
– Наяж се хубаво, непознати човече, а после ще ни изпееш една хубава песен, та да ни стопли сърцата!…”