Опити за отричане на историческото достойнство на Иисус Христос

Опити за отричане на историческото достойнство на Иисус Христос

/Богословско аналитично изследване /

Автор: свещеник Войден Божков,  служи в храм „Света Петка“ в Троян, Ловешка област.

Текстът е без редакторска намеса

Увод:

В евангелието от свети Йоан Богослов се казва: „в света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна”( Йоан 1:10), тези слова, отнасящи се освен до времето и контекста на първите векове от историята на християнството, когато не всички изповядвали, че „Иисус е Христос” (срв. 1 Йоан 4 гл. ), така и в днешно време те могат да бъдат пренесени в контекста на настоящото изследване.

Както пише в своя научен труд големият професор по богословие Иван Марковски (1885 – 1972): „Въпросът: живял ли е Христос? Може да предизвика недоумения у мнозина. Нима има здравомислещ човек, който да отрича съществуването на Иисуса Христа, основателя на най-съвършената религия. Оногова, Когото почти една трета от човечеството почита и изповядва като Богочовек? ” И по-нататък продължава, като констатира: „Да, отрицателната и скептическата човешка мисъл в най-ново време достигна до там, да се осъмни в този исторически факт.” ( виж. Проф.Ив.С.Марковски, Живял ли е Христос?, стр.3)

С тези въведително-констатиращи слова на професора можем да започнем прегледа на опитите да се отрече историческата достоверност на Личността Иисус Христова и съответната аргументация срещу тях.

Опити за отричане на историческото достойнство на Иисус Христос

Изложение

Относно конкретния проблем, архимандрит Евтимий Сапунджиев (1884 – 1943г.), в своя „Кратък наръчник по християнска апологетика” казва следното: „При сблъскването на християнството с неговите противници и в първите векове до 19-ти век, дори и враговете на християнството са смятали за исторически факт съществуването на Христос и почти никой не е базирал критиката си върху оспорване на това съществуване. В по-ново време, обаче някои полемизатори, и то не от средите на специалисти – историци, намират за по-лесно да се справят с християнството, като обявят за легенда самото съществуване на Христос. Тях ги въодушевява факта, че Личността на Христос заема такова централно място в учението и историята на християнството, че е достатъчно да бъде разколебано нейното историческо съществуване, за да рухне цялото здание на християнската вяра. Но тъкмо това обстоятелство, че историческият Христос е център на християнството още от най-първия период на разпространение на християнството, прави твърде съмнителен и ефимерен успеха на тези техни опити, защото толкова много и тъй усърдни са били противниците на християнските общини в първите векове, че ако обективното съществуване на Христос бе нещо съмнително и легендарно – би била непонятна повърхността, с която всичките те са се отнесли към вярата на християните в централния пункт на тяхната вяра, че Бог се е въ-челове-чил.[1]” Така „дядо Е”, както е известен в българските богословски среди архиманрит Евтимий, констатирайки на кратко, създалият се въпрос, касаещ Личността на Господ Иисус Христос, показва въпросния проблем, като намира лесно решение, показвайки несъстоятелността на анти-християнската критика и липсата на сериозност в теоретичните построения на полемизаторите.

Започвайки с изложените разисквания на проблема, ще направим една историческа справка с въпроса от кога и от кого се е започнало с оспорването на историческата достоверност на Личността на Иисус Христос. За това ще насочим вниманието си отново към това, което казва професор Марковски: „Още през 18-ти век се явиха учени, които отричаха съществуването на Иисуса Христа, макар и не в специални трудове, така например французите Дюпюи и Волней. Според първия, Иисус не е нищо друго освен един слънчев мит. По-късно, в края на 19-ти век и в началото на 20-ти се появиха трудове, чиито автори поставят под съмнение земния и личен живот на Иисуса Христа. След Бруно Бауер, Алберт Калтхоф, в своите по-късни трудове, американският учен Смит и др., в по-ново време и Артур Древс – всички отричат историческото съществуване на Иисус Христос.” (виж Арх.Евтимий /Сапунджиев/, Кратък наръчник по християнска апологетика, част 1 – В борба с религиозните съмнение, стр. 8/9) Важно е да се отбележи, че тук професорът прави и важно уточнение, а именно, че за разлика от древните критици на християнството като Целз и Лукиан, както и в по-ново време като например професор Ханс Лицман, които критикували учението Христово, то съвременните критикуват направо историческото съществуване на Иисус от Назарет. В случая няма как да не забележим, че това е ясен индикатор, свидетелстващ ни за неисторичност на съвременните критици. Също така те оспорват и достоверността на евангелските разкази, приписвайки им митологичена същност, преплетена с езически и юдейски легендарни представи за очакван „Божествен Спасител”, като по-късно този мит бил приет за история. (виж пак Арх.Евтимий /Сапунджиев/, Кратък наръчник по християнска апологетика, част 1 – В борба с религиозните съмнение, стр. 8/9)

Прави впечатление, че критиците, на историчността на Иисус Христос, в стремежа си да отхвърлят и евангелските свидетелства, като изворов материал, достигнали до такива крайности, че дори изпаднали в доста комична ситуация, като например споменатият вече Артур Древс, който в стремежа си да отрече историческото съществуване на Личността на Господ Иисус Христос, разработил такъв метод, който в последствие пък защитници на християнството, прилагайки го към други исторически личности, като Наполеон Бонапард и Гьоте например, „доказали” че и те не са съществували. С това, както и с нескритата си омраза към християнството, която лъхала от „научните” им трудове, не само, че не оборвали съществуването на Господ Иисус Христос, но и сами демонстрирали ненаучност. Така те по-скоро спекулирали с християнството, отколкото го „оборвали”.

Но до тук с тези, които критикуват християнството. Сега ще насочим вниманието си към доказателствата, касаещи историческата достоверност на Личността Иисус Христова. Те могат да бъдат разделени в различни групи:

1. С християнски произход – библейски/ небиблейски

2.С нехристиянски произход – юдейски / езически / апокрифни/ гностически/ мюсюлмански

1. С християнски произход.

а/ Библейски

По –рано в този текст споменахме, че критиците на историчността на Господи Иисус Христос отхвърлят и евангелските разкази, като достоверни източници. Относно това ще кажем, че по отношение на достоверността на свещеното Писание, както на Стария, така и на Новия Завет има не малко научни трудове, които показват неговата автентичност, още повече пък Евангелията, които в съвременната християнска библеистика получават доста задълбочен научен анализ, свидетелстващ именно този факт. Настоящата работа ще обърне внимание на доказателства, изхождащи от този факт.

Относно Библейските свидетелства за Личността на Месията можем да приведем един коментар на митрополит Иларион Алфеев (рус.):

„По оценка на учените изследователи, Стария Завет съдържа повече от 450 пророчества за Христос. От тях не по-малко от сто се съдържат в Псалтира. Месиянските пророчества са разпръснати из целия корпус на Стария Завет. Много от тях в Новия Завет се цитират вече като изпълнени от Иисус Христос. Всичко това стана, за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка – подобни изрази често се срещат в Евангелието от Матей и други новозаветни Писания. Самият Христос виждал своята мисия, като изпълнение на старозаветните пророчества (сравни Матей 26:54/ Лука 24:4 ).” (виж https://azbyka.ru/1/prorochestva – актуална към 20.04.18). Тези факти, както и други са достатъчно показателни за силната вяра в Личността на Въплътилия се Бог още от първите дни на християнството, както например ревността на христовите апостоли за вярата, така и на ранните християни като цяло. Достатъчно показателен пример в това отношение е свети апостол Павел, чрез чиято мисия из Средиземноморието, още в първите си дни, християнството станало изключително важен фактор. В тази връзка можем да приведем словата на професор Марковски: „И наистина, ако изобщо появата на Христа и цялата негова дейност е чудо в историята, то още по-голямо чудо би било самото християнство, ако приемем, че Христос не е живял. Защото няма следствие, без причина. Тогава без живия Христос, от къде е това убеждение, тази жива вяра на неговите ученици и последователи? Как е станало обръщането на гонителя Савел в най-ревностен апостол – Павел?” (виж Проф. Ив. С.Марковски, Живял ли е Христос?, стр.4)

б/Небиблейски

Относно небиблейските свидетелства за Иисус Христос, т.е. не влезлите в канона на свещеното Писание книги, можем да приведем словата на Гари Р. Хабермас от неговия научен труд „Древни свидетелства за земния живот на Христос”: „В ранната Църква били разпространени множество вероизповедни формули, съответстващи на различни аспекти от християнската вяра. Най-много са разпространени тези формулировки, които са наситени изключително с христологично съдържание. По-често в тях фигурират два елемента: смъртта и Възкресението Христово и като следствие Неговата Божествена природа. С други думи особено внимание се отделя на живота на Христос и на това – Кой Е Той?!” (виж https://azbyka.ru/drevnie-svidetelstva-zemnoj-zhizni-xrista#n11 – – актуална към 20.04.18) Въпросните вероизповедни формули на древната Църква, както и нейните химни, могат да бъдат разгледани от части и като библейски свидетелства, тъй като именно не малка част от тях, станали своеобразни ядра в канона на свещеното Писание на Новия Завет, около които се разгърнали и другите негови части – ярки примери за това можем да намираме в Евангелията и в апостолските послания. (Виж по-подробно – Р. Хабермас, Древние свидетельства земной жизни Христа Гари Р. Хабермас).

По-отношение на други подобни древни свидетелства за Личността на Господ Иисус Христос, можем да прибегнем отново до съкровищницата на свeщеното Предание на светата Църква. Един от тези примери в това отношение може да ни бъде свети Климент, папа на Рим, който живял във времето на апостолите, бил техен ученик и пострадал мъченически за Христа в началото на II-ри век. Неговото послание до Коринтяните (става въпрос за т.нар. „Първо послание до коринтяните”, което за разлика от второто с положителност е установено от изследователите, като автентично.), от страна на съвременната Патристика (науката, изучаваща Светите Отци на Църквата), се смята за най-ранния християнски текст, не включен в състава на Новия Завет. То е се датира от около 95г.сл.Хр. Въпреки че „Посланието до коринтяните” носи в своята основа верово-назидателен характер, то съдържа едно важно историческо упоменаване относно Иисус Христос и цялото ранно християнство: „Апостолите били изпратени да проповядват евангелието на нас от Господ Иисус Христос; Иисус Христос от Бога. Христос бил изпратен от Бога, а апостолите от Христа… И така, приели заповед, апостолите напълно убедени, чрез Възкресението на Господа нашият Иисус Христос и утвърдени във вярата, чрез Словото Божие, изпълнени със Свети Дух, тръгнали да благовестят идващото царство Божие. Като го проповядвали по различни страни и градове, те, първенците във вярата, като изпитвали духовете, поставяли епископи и дякони за бъдещите вярващи.” (виж Климент Римский, Первое послание к коринфянам, 42.) В този ред на мисли можем да отбележим, че подобни свидетелства от ранната история на светата Църква можем да намерим и в посланията на свети Игнатий Антиохийски, живял по същото време. Както и при бележитият древен апологет Кодрат от първата половина на II-ри век, или пък при т.нар. послание от свeти апостол Варнава, датирано от същото време. От този период са и апологиите на свети Юстин Философ, които се явяват добър изворов материал. В неговата „Първа апология” много ясно се казва следното: „В земята Юдейска има едно село, намиращо се от Йерусалим на тридесет и пет стадии, в него се родил Иисус Христос, както можете да научите и от таблицата за преброяване, която е от времето на Квирин, първият наш (римски) управител в Юдея.” (виж Иустин Философ, Первая апология, 32.) Тук е мястото да се уточни, че това, разбира се, не е единственото историческо известие на свети Юстин Философ, живял само век след земната мисия на Господ Иисус Христос. Но по-подробни разисквания в неговото творчество, касаещи нашата проблематика, нямат да бъдат правени, тъй като са обект на друга научно-богословска дисциплина – Патрологията.

2. С нехристиянски произход.

а/Юдейски

-Талмуд (Талмудът е сборник от определения, разсъждения, съвети, сведения и пр., съставени въз основа на ветхозаветните свещени книги и юдейско предание. Като неписано предание той се разпространява устно до средата на II-ри век. От края на същия век ученият равин Юда Свети събрал това предание в един писмен сборник, наречен „Талмуд” (от еврейската дума „ламад” – уча, поучавам). – виж проф.Ив.С.Марковски, Живял ли е Христос?, стр.15)

Преди да пристъпим към преглед на сведенията от този древен извор е нужно да направим едно важно уточнение за това какъв образ пресъздава еврейската равинистична традиция на историческата Личност Иисус Христос. А именно, по думите на проф.Марковски: „Това е, наистина, един напълно паралелен образ на евангелския, макар изопачен и представляващ кощунствена преправка на евангелските текстове. По самата задача и съдържание на Талмуда в него нямат място исторически разкази за Иисуса. Тук става дума повечето за обреди, за нравствени или юридически постановления, предават се мнения и разсъждения на отделни еврейски учени. И това, което се споменава в Талмуда за Христа има повечето полемичен характер. Но за това пък тези талмудически сведения са от голямо значение за потвърждение на историческия факт, че Христос е живял.” (виж Проф.Ив.С.Марковски, Живял ли е Христос?, стр.16)

В Талмуда на различни места е споменаван Иисус Христос, като е наричан „Иешуа /Иисус от Назарет”; или „Иешуа бен Пантера”, второто название се смята, че е подигравателно, тъй като означава „син на пантера” според някои, докато според други изследователи това е изопачена форма на старогръцката дума „partenos”, което означава „дева”, което от своя страна е свързано с раннохристиянската проповед, че Иисус Христос се е родил по плът от Девица. (виж Исаия 7:14).  Ориген (185-254г.) пък тълкувал това талмудическо прозвище на Спасителя, като го отнасял до бащата на свети Йосиф Обручник Яков, наричан „Panter – в последствие това прозвище се прехвърлило и на Иисус Христос.

На друго място пък в Талмуда има паралелен разказ на евангелския за бягството на светото семейство в Египет, само че според Талмуда, Иисус търси тук прибежище със своя учител (виж Sanhedr.107b). Но най-важния в случая разказ, от който се черпят най-фундаментални исторически данни е следният: „В навечерието на празника Пасха Иисус от Назарет беше повесени (сравни с Йоан 19:14). Четиридесет дни преди това тичаше глашатай по всички страни и викаше: Иисус от Назарет трябва да бъде убит с камъни, защото се занимава с магьостничество, съблазнява Израиля и го прави да отпадне от правата вяра (сравни с Марк 3:22/Матей 9:34;12:24). Който знае за него оправдание, нека дойде и го каже. Но не се намери никакво оправдание, и той биде повесен (разпнат) в навечерието на празника Пасха. ” (Sanhedr.43a)

• Йосиф Флавий (37-97г.сл.Хр.)

Друго важно свидетелство, с особено важно значение за християнството, получаваме от юдейския историк Йосиф Флавий. В своя труд „Юдейски древности” споменатият автор дава две сведения за Иисус Христос, едното е по-кратко и по-косвено, а другото доста по-конкретно и категорично, поради, което и хулителите на християнството, го оспорват, макар и да нямат доказателства. Първото гласи: „Първосвещенникът Анна (Anna ben Annas) във времето след смъртта на римския управител Фест (Festus), докато дойде заместникът му Албин (Albinus в 62г.сл.Хр.), побързал едного човека на име Яков, брат на Иисуса, наречен Месия(Христос), заедно с още други, които той обвинявал, че нарушили законите на Тора, да ги доведе пред Синедриона и да ги осъди на смърт, чрез убиване с камъни.” (виж Antiquit. 20,9) В случая става въпрос за свети апостол Яков, наричан „брат Господен“ (тъй като е бил доведен брат на Иисус Христос; автор на едноименното съборно послание в Новия Завет) и неговото мъченичество за Господа. Това свидетелство, макар и не пряко, указва името и прозвището на Богочовека Иисус Христос, както и ни свидетелства за гоненията на християните от страна на юдейските водачи, още в първите години. Факт, отбелязан и в книга Деяния на светите Апостоли.

Опити за отричане на историческото достойнство на Иисус Христос

Второто сведение за което споменахме, гласи следното: „По това време (времето на въстанието срещу Пилат, който искал с помощта на храмови пари да прекара вода в Йерусалим от далечен извор) живял Иисус, мъдър човек, ако изобщо би следвало да се нарече човек, защото Той вършил съвършено удивителни работи, бил учител на всички ония човеци, които били готови с радост, да приемат истината. Той привлякъл към себе си мнозина, както от юдеите, тъй и от елините (езичниците). Това е бил Христос (Месия). И макар Пилат, поради оплакването на някои знатни хора от нашите, го осъдил на кръстна смърт. То ония, които още от начало го обичали, не му изневерили (т.е. не престанали да Го обичат), защото Той им се явил на третия ден отново жив, както предсказали божествените пророци за това и за още хиляди други божествени работи, отнасящи се за Него. И до днес продължава да съществува поклонението на християните, които така се наричат, според Неговото име.” (виж Antiquit. 18, 3,3) Относно конкретния откъс, съвсем предполагаемо е да се допусне, че хулителите на християнството или ще го отрекат изцяло, или някои части от него – като например учените Холц, Братке и Грец. В случая е важно да се каже, че във всички древни ръкописи на историческия труд на Йосиф Флавий, цитирания пасаж е такъв в оригинал. И не са намерени преписи, в които той да липсва. Този факт някои от критиците трудно оспорват, като се измъкват с оправданието, че едва ли не християните и по точно Църквата от по-късно време го била изменила – твърдение, което погледнато от гледна точка на изворологията и цялостния древен стил на текста, звучи твърде невероятно. Факт е, че Ориген в III-ти век отбелязва за Йосиф Флавий, че не е вярвал в месиянството на Христос, но въпреки това въпросният пасаж, както и фактът, че за целия си исторически труд, еврейският историк е посветил само две кратки сведения за Иисус Христос, ясно ни показват, че той в случая отразил вярата на древните християни, а не своята, под формата на някаква изповед. В този ред на мисли, през 1972г. Шломо Пайс, професор в Еврейския йерусалимски университет, публикувал резултати от по-късни арабски ръкописи, съдържащи изказването на Йосиф Флавий относно Иисус. Откъсите в тях са приведени в доста по-кратък вид, разликите се състояли и в приведените две ключови места, касаещи факта, че Иисус бил Месия и възкръснал от мъртвите. Текстът гласи: „В това време живял мъдър човек, на име Иисус.

Поведението му било добро и той се прочул със своята добродел. И много народ от юдеите и другите народи станали негови ученици. Пилат заповядал да го осъдят на распятие и смърт. Но неговите ученици не се отказали да Го следват. Те твърдели, че Той им се явил три дни след разпятието; и че Той бил жив. За това, е възможно, той да е бил Месията, за чийто чудеса възвестили пророците.” (виж Charlesworth,Within Judaism, p. 95.) Според някои изследователи, този текст, стоящ в арабската преписна традиция, се доближавал повече до „изменения от християните” оригинал, а според други, претърпял изменение, поради идеологически причини. И въпреки тези спорове „за” и „против”, факт е че и двата текста посочват:

1)историческото съществуване на Иисус Христос;

2)Неговите дела, а именно – добротели, чудеса и възкресение, подчертаващи Неговото месиянско значение.

а/Езически

-Тал(ок.52г.сл.Хр.)/Юлий Африкан(160-240гсл.Хр.)

По мнение на Гари Хабермас е напълно възможно смъртта на Иисус Христос, да се упоменава в древните истории, дълго преди Тацит, Светоний и Флавий, като не е изключено дори и преди създаването на Евангелията (виж Гари Р. Хабермас, Древние свидетельства земной жизни Христа).

Около 52г. от след Христа, Тал съставил история на Източното Средиземноморие от времето на Троянската война до своята епоха. Въпросното съчинение било изгубено, като се запазили само малки фрагменти, цитирани от други автори. Един от учените, познаващи и упоменаващи този труд бил Юлий Африкан – раннохристиянски гръкоезичен писател, творил около 221г.сл.Хр.

Има спорове относно самоличността на въпросния първозточник Тал, свързващи го с упомената от Йосиф Флавий личност, живяла във времето на римския император Тиберий и цар Ирод Агрипа. Споменавайки за разпятието на Иисус Христос и тъмнината, обхванала в същото време цялата земя, Юлий Африкан, позовавайки се на трудовете на Тал, упоменаващи това велико събитие, пише: „Целият свят тогава бе обхванат от ужасна тъмнина, планините се разтресли от силно земетресение и много области на Юдея и прилежащите й провинции, тогава пострадали от обхваналото ги разрушение. Саллюс(т.е. Тал) в своите „Истории” отдава това на слънчево затъмнение, но аз считам, че няма основания това да е причината.” (виж Юлий Африкан, Историография (фрагменты).) От приведения цитат виждаме, че Юлий Африкан не се съгласил с рационалистическите обяснения, които предложил Тал, а именно: тъмнината, обхванала земята във време на разпятието, не можела да настъпи в резултат на затъмнение, поради факта, че юдейската Пасха се празнува във време на пълнолуние, когато затъмнение не е възможно да има. Някои изследователи, като Уелс, критикуват това становище на Юлий, като предполагат, че Африкан свързал тъмнината с разпятието на Иисус, а в същото време ние не знаем дали въобще Иисус Христос изобщо е споменат в първоначалната история на Тал, тъй като тя не е достигнала до нас. Въпреки това въпросната критика си остава просто едно съмнение, без обаче преки основания за него. Също така, ако това кратко упоменание при Тал се отнася към разпятието на Иисус, то потвърждение получават следните факти:

1) Християнското Евангелие (Благовестие за Христос) или в по-широк смисъл, историята за разпятието, били известни в Средиземноморския регион в средата на първи век сл. Хр. Това ни навежда на мисълта за присъствието в Рим на християнското учение, факт, получил историческо потвърждение при Тацит и Светоний, от въпросната епоха.

2) Земята на много свои части се покрила с тъмнина, която се свързвала с разпятието на Иисус.

3)Невярващите привеждали рационалистически „обяснения”, касаещи някои християнски учения или разкази за свръхестествени събития, много скоро след като апостолите започнали да мисионерстват след тях, като реакция срещу тяхната проповед. (виж Виж по-подробно – Р. Хабермас, Древние свидетельства земной жизни Христа Гари Р. Хабермас). Впрочем последният факт е ясно свидетелство за това, че както в древност, така и днес е имало и има съмняващи се и не вярващи, а това е ясно свидетелство, само по себе си, показващо не присъствието или отсъствието на Иисус Христос в човешката история, а наличието или липсата на такова по отношение на вярата в тези човеци.

• Корнелий Тацит (55-120г.сл.Хр.)

Прочутият римски историк също ни е оставил сведения, касаещи историческото съществуване на Иисус Христос и християнството още в първите години от разпространението му. В своите „Летописи/Анали”, датирани между 110-117г.сл.Хр. той пише: „Христос, от когото те (християните) водят своето име, във времето на император Тиберий, посредством прокуратора (т.е. управителя) Понтий Пилат, биде осъден на смърт.” (Tacitus, Annales XV,44). Тук е мястото да се отбележи, че Тацит бил противник на християнството, който оправдавал гонението на император Нерон (54-68г.сл.Хр.) срещу християните в Рим (64-65гсл.Хр.), като наричал християнството, подигравателно, с думите „зло” и „суеверие”, което се разпространило из империята, начевайки от провинция Юдея. Според проф.Марковски: „Злобно пише езичникът римлянин Тацит и неговите думи не могат да се смятат нито за фалшифицирани, нито за интерполирани, т.е. вмъкнати. Тъй като евреин (в смисъл на не приел християнството) не би могъл да нарече Иисус с името Христос, т.е. Месия, а християнин пък съвсем пък не би могъл да говори така за собствената си вяра. Остава да признаем, че това е достоверен исторически източник.”[2] (виж проф.Ив.С.Марковски, Живял ли е Христос?, стр.23)

Опити за отричане на историческото достойнство на Иисус Христос

• Светоний (65-135г.сл.Хр.)

Това е друг значим историк живял в същото време, който също ни дава важно историческо сведение, разказвайки за гонение повдигнато срещу християните от римския император Клавдий (41-54гсл.Хр.), споменато в историческия труд „Дванадесетте цезари”, където ясно се казва: „Юдеите, които заради Христа(Chrestus) вдигнаха голям шум, той (Клавдий) ги изгони от Рим.” (виж Suet. Vita Claudii, 25). В това сведение можем да намерим паралел с книга Деяния на светите Апостоли 18гл., където се споменава за юдеина Акила и съпругата му Прискила, които във време на апостолската дейност на свети апостол Павел, дошли от Италия, защото „Клавдий бе заповядал да напуснат Рим всички юдеи” (виж Деяния апостолски 18:2). Друг автор от това време, писателят Орозий, твърди, че това изгонване станало в 9-та година от управляването на император Клавдий, т.е. ок. 50г.сл.Хр. Това сведение потвърждава другите две и се съгласува напълно с тях, показвайки че само 20г. след възнасянето на Христос от дясно на Отца, много юдеи дори в Рим, вярвали, че Иисус е Христос, т.е. обещаният от Бог, чрез пророците Месия. Също така това свидетелство е важно за историята на Църквата, тъй като показва, че само две десетилетия след Христовата мисия на Земята, в Рим вече имало християнска община – църква.

  Писмото на Плиний Млади до император Траян (ок.111г.сл.Хр.)

Въпросният текст касае кореспонденцията между управителя на провинции Витиния и Понт Плиний Секунд, наричан Млади и император Марк Улпий Траян (98-117г.сл.Хр.), в която кореспонденция императорът поръчал да се направи разследване относно християните, намиращи се в Мала Азия. Тъй като Плиний, в тези подвластни му, земи видял християнството колко е значимо, поради силата си и както то придобило характера на масово народно движение. Във въпросното писмо се вижда също, че има членове на християнски общини, които още преди 20г. били приели християнството. Тъй като Плиний не познавал добре същността на християнството, само отбелязва, че християните по време на своите събрания призовавали Христос като Бог. (виж Виж повече в Plinius Secundos, Epistolae X, 96-97)

•  Целз (II-ри век сл.Хр.)

В християнските кръгове въпросната личност е доста известна, макар и да няма много запазена информация за нея в днешно време. И въпреки това всеки християнин свързва въпросния римски писател и философ от ранния втори век с незапазения му анти-християнски труд „Истинско слово”, срещу който е писал апологетичен отговор древният християнски писател от III-ти век Ориген. Смята се че трудът на Целз е написан ок.177-180г.сл.Хр., за него също така се знае, че е една своеобразна компилация на антихристиянската мисъл от първите й векове, написана на непристоен език. Дълго време това съчинение останало без отговор от страна на християните, докато Ориген в 248г.сл.Хр. не написал прочутата си творба „Против Целз”, останала до днес и благодарение, на която черпим информация относно книгата на Целз. ( В 1873г. немският учен Кайм се заел да възсанови „Истинско слово” въз основа на оригеновата критика, където почти цялото съчинение е цитирано. И днес въпросното съчинение съществува, без 20 процента от обема си, който е безвъзвратно изгубен. – виж Марковски, Живял ли е Христос?, стр.25)

•  Лукиан (II-ри век сл.Хр.)

Доста обширно сведение ни дава и още един враждебно настроен към християните автор от II-рия век сл.Хр., а именно древногръцкият сатирик Лукиян. В произведението му „За кончината на Перегрин” се казва: „ Християните, в края на краищата и сега почитат този велики човек, който бил разпънат в Палестина за това, че въвел в живота им тези нови Таинства… Тези нещастници се самозаблудили, че ще станат

безсмъртни и ще живеят винаги; в следствие на това християните презират смъртта, а много даже сами я желаят. В допълнение на това,първият им Законодател им внушил убеждението, че те са братя един другиму, след като се отрекат от елинските богове и започнат да се покланят на своя разпънат Мъдрец и наченат да живеят по Неговите

закони. Затова те еднакво се отнасят към всеки с презрение и всички приходи смятат за общи, така както всичко подобно приемат без каквото и да е достатъчно доказателство.” (виж Лукиан, О кончине Перегрина, 11-13). От приведения цитат ясно се вижда подигравателното мнение на Лукиан към Иисус Христос и християните, но също така се и разбира, че за него Личността на Богочовека и тези на неговите последователи са неоспорим исторически факт, ясно свидетелстващ както за тяхното съществуване, така и за техните вярвания и богослужебен живот.

Опити за отричане на историческото достойнство на Иисус Христос

*Други

1.Апокрифна традиция.

Има и още няколко древни източника, които не са с толкова голяма важност, но те също отразяват различни гледни точки, касаещи историческата Личност на Господ Иисус Христос и спомена, който е оставил. Това са:

А/„Историята на Иисус /Ийешу” – еврейски апокриф от V-ти в.сл.Хр. – в който е отразена юдейската история за откраднатото тяло на Иисус с цел отхвърляне на Христовото възкресение, отразяващо по-старо предание от първи век – тук можем да направим и паралел с евангелския разказ (виж Виж Мат.28:12-15).

Б/„Писмото на Мара бен Серапион” – датирано между I-III-ти в.сл.Хр. – в което едноименният сириец, намиращ се в затвор пише на сина си, поучавайки го с истории от миналото, в една от която (последната) се споменава за „Мъдър цар Израилев”, който бил умъртвен от юдеите, но продължил да живее в Своето учение, а като наказание за тяхното злодейство, те били разорени от римляните.

2.Гностическата традиция.

(гр.: γνώσις gnōsis, „знание, познание, наука“) се отнася до разнообразно, синкретично религиозно движение, съдържащо различни вярвания. Гностици е прието да се наричат представителите на религиозни течения, съчетаващи евангелието с източноелинистичната теософия, окултизма и митологията. Разцветът на гностицизма е през II – III в., но влиянието му е по-продължително. Една гностическа секта съществува и в наше време – това са мандеите. – https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%86%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC – актуална към 14.04. 21г.)

Друг интересен второстепенен източник на информация за Личността на Господ Иисус Христос е именно гностическата традиция. Накратко за нея можем да кажем, че тя отразява един своеобразен синтез между своето учение, пропито с източен мистицизъм и елинска философия от една страна и историко-религиозни факти, свързани с християнството от

друга. Поради това сведенията, касаещи Личността на Господ Иисус Христос са доста мъгляви и имат по-скоро второстепенен характер, ето и някои по-интересни представители на въпросната традиция:

А/„Йоанов апокриф” – началото на II-ри век.сл.Хр.

Б/„Евагелие на Тома” – средата на II-ри век.сл.Хр.

В/„Послание до Регин/ Трактат за възкресението”- II-III-ти век.сл.Хр., някои изследователи го свързват със знаменития гностик от втори век Валентин.

3.Мюсюлманска традиция.

По отношение на тази късна традиция, датираща от времето след VII-ми век можем да приведем обобщителните думи на един съвременен български православен богослов – Радко Попов, а именно: „Със сигурност може да се каже, че както качествено, така и количествено ислямът ни предлага най-богатия образ на Иисус Христос в сравнение с която и да е друга нехристиянска култура. Никоя друга световна религия не Му отделя такова важно място. Мюсюлманите почитат Иисус Христос (Иса) главно защото Коранът говори за Него. Те не Го смятат за Син Божий, а за пророк. Но трябва да се изтъкне, че в Корана Иисус присъства повече в богословски аргументи, отколкото с биографични данни. Коранът дава две описания на Благовещението и на Рождество Христово. Спира се на учението и делата на Христос, на Неговата смърт и възнесение. Три глави от Корана носят имена, свързани с живота на Иисус Христос (сура 3 – Родът на Имран, сура 5 – Трапезата, и сура 19 – Мариам). Той се споменава в петнайсет глави и в деветдесет и три стиха. Коранът говори за Иисус, Марииния Син винаги в положителна светлина, без да има следа от критичност. Той е Божият помазаник. По-подробното изследване на текстовете разкрива един логичен образ, без противоречия, намиращ се в хармония с богословските концепции на Корана.” (виж http://www.pravoslavie.bg/Критика/ислямският-иисус-човек-и-пророк/ – актуална към 07.05.2018, Радко Попов, Ислямският Иисус – човек и пророк). От приведения цитат става ясно, че макар и доста по-късна интерпретация, съчетана с разбиранията на исляма, тя все пак отразява събития, свързани с Личността на Богочовека Иисус Христос, Който оставил изключително дълбока следа в живота на древния Изток, тъй като дори седем века след Неговата мисия мюсюлманите не само, че не пренебрегват Неговия исторически образ, но и го използват за идеологически цели, аргументиращи мястото на тяхната нова за времето си религия.

Опити за отричане на историческото достойнство на Иисус Христос

Заключение

От краткия преглед, касаещ темата за критиката по отношение на историческата достоверност на Личността на Господ Иисус Христос и аргументацията против нея, можем да обобщим, че:

1. Критиката срещу историческото съществуване на Богочовека Иисус Христос е НЕОСНОВАТЕЛНА , тъй като почива върху субективно интерпретиране на историята, повлияно до голяма степен от обществено-идеологическите процеси на XVIII-ти и XIX-ти век.

2. След направения преглед на историческите извори, проследявайки:
1)Библейската /Старозаветна – юдео-месиянска и Новозаветната – християнската/ писмени традиции, както и християнската устна светоотеческа традиция.

2)Следбиблейската юдейска традиция /талмудическата/.

3)Историографските сведения от първи и втори век.

4)Апокрифните сведения от същата епоха.

5)Гностическата традиция.

6)Мюсюлманската традиция.

Може с категоричност да се потвърди историчността на Господ Иисус Христос и респективно на християнството. Фактът, че Тази Личност така е повлияла на целия свят от древност до днес, та дори и до края на вековете, е ясно свидетелство за Неговата Истинност. Тук съвсем на място ще звучат словата на праведния Симеон, при храмовите врата, който, вдъхновен от свeтия Дух, пророчески изрекъл: „Ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия!” (виж Лука 2:34б)

          Важно е също така да се отбележи, че днес съвременните „критици” на християнството не смеят да се заиграват с историческия факт, че Иисус Христос е мисионерствал в далечния I-ви век, в провинция Юдея и съедните й земи, те по-скоро, в безсилието си да го отрекат, се опитват да изкривят Неговият Истински Образ, като го принизяват и омаловажават, съчинявайки различни много по-невероятни „научни” хипотези за Него и Неговата общност – Църквата, отколкото в същност им звучи евангелския разказ за Месията – Иисус Христос, Божият Син и Неговото Тяло Църквата (виж 1 Коринтяни 12: 27).

          И отново за край на този скромен труд ще прибегнем до знаменитите слова на Самият Спасител Господ Иисус Христос, който предупредил

тогава гонителя Савел – бъдещият свети апостол Павел, но и всички, които дръзват да тръгват срещу Бога с думите:

„Савле, Савле, що Ме гониш?… Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Мъчно е за тебе да риташ против ръжен.” (виж Деян 9:4-5)

Опити за отричане на историческото достойнство на Иисус Христос