Разказ от войната за човешката добрина

Разказ – история,  която от ще ви накара да почувствате думите съпричастност, човеколюбие и най-вече прекрасната поговорка „нали сме хора да си помагаме“, написана от младия Христо Костов от Троян, студент  във Великотърновският университет (ВТУ) – 2 курс.

Предговор

Уважаеми читатели, в редовете по долу ще се пренесете във време на война ужас и безредици. Но от тежката представа за окопа и сраженията ще видите една изключително трогателна история за силата на духовната привързаност и житейската неволя.

Историята

Една история, която от ще ви накара да почувствате думите съпричастност, човеколюбие и най-вече прекрасната поговорка „нали сме хора да си помагаме“.
Основният герой в разказа е Мичо Игнатов е роден на 09.10.1921 г. в село Врабево (Троян) в семейството на Игнат и Кръстина Игнатова с един по голям брат Тодор и трима по малки братя Петър и Игнат. Баща му е земеделец пътувал до Америка за борба за препитанието на семейството му. Като политическа идеология баща му е убеден комунист, като един от основателите на Комунистическата партия в селото през 1919 г. Малкият Мичо завършва III прогимназиален клас през 1935 г. в Прогимназията в родното му село. Четиримата сина губят баща си през 1923 г. защото пада от орех, като се укрива от полицията, за да не бъде задържан заради комунистическата агитация заради силните вълнения в държавата породени от въстанието от 23 септември.

След смъртта му синовете му се препитават чрез обработване на десет декара от собствените си земи и с малкото животински добитък от две крави и две овце, които притежават. Поради финансови затруднения Мичо започва да работи като чирак на един от най-богатите хора в Врабево, Минко Минковски. Който е собственик на кръчма занимаващ се с отглеждане на добитък за продажба на месо. По това време Мичо също взема участие като работник в построяването на почивна станция Търговски дом в местността Къпинчо. От 1941 до 1943 г. взима участие в Втората световна война разпределен в село Мрежичко до град Ниш изпълнява длъжността свързочник. Отговаря за свръзката и предаването на военна разузнавателна информация дадено му е военно звание старши сержант. След края на двегодишен ужас от войната се прибира в родното си село.

Войната

По време на войната младият войн всяка събота е трябвало да пътува от село Мрежичко до град Ниш, за да следи телефонната свръзка дали е в изправност. Една вечер е нямало къде да се подслони, тогава се сгушил в храсталаците до железопътните линии. По същото време минали момче и момиче, които били брат и сестра сираци, загубили баща си на фронта и живеели със старата си баба в голяма нищета. В онази тъмна вечер навън валяло децата видели как Мичо се е сгушил в сумрака. Отишли при него и го попитали какво чака и защо зъзне в тази дъждовна нощ, поканили го да пренощува в техния дом. Той приел поканата да пренощува у тях, като влязъл в техния дом и видял в каква нищета живеят Мичо силно ги съжалил носил си в торбичката един хляб и бучка сирене, веднага ги извадил и им ги дал. Между децата и войника се създало едно стабилно приятелство и всяка събота, когато се е налагало да ходи да проверява свързочните линии, той нощувал в техния дом. Никога не ходил там с празни ръце. Носил им  захар, яйца, сирене, олио и други продукти. Братът и сестрата му се отблагодарявали, като го подслоняват вкъщи. Бабата на децата перяла дрехите му в знак на благодарност.

Завръщането

След завръщането от фронта в родното си село младият човек създава семейство. Минават години и малкото сираче  пораства  и се изучава. Развива богата обществено партийна кариера и достига до поста първи секретар на Комунистическата партия в Ниш.

Всяка година изпращал писмо и картичка с добри пожелания, като винаги писмото завършвало с думите: „Братко Мичо, очаквам те да ми дойдеш в най-скоро време на гости. Чувствай се винаги добре дошъл“. Тези благотворителни дела Мичо Игнатов като един човек опознал болката от загубата на баща и израстването в немотия се е запаметил в сърцето на това малко момче като герой.

Може би той проявява своето голямо благородство, защото това малко момче му напомня за самия него като дете. Защото познава болката да израсне без бащина любов и закрила.