Как се озовах в Троян

Първа част на книгата „Моите четиринадесет години в Троян“ на Георги Ганев
(белетризирани мемоари)

На 22 септември 1982 година сключих граждански брак с подписване в съответния отдел на община Велико Търново. С дългогодишната ми приятелка от Троян, гадже от първата бригада в село Полски Сеновец през септември 1979 г., вече бяхме студенти четвърти курс по специалността българска филология във Великотърновския университет. Това беше последна студентска година за нас и решихме да узаконим връзката си. Свидетели ни бяха наша колежка и приятелка от групата ни, която беше довела своя приятел – курсант във Висшето военно училище „Васил Левски” в старопрестолния град.
Сватба не предвиждахме заради ситуацията, в която беше семейството на моята приятелка в Троян. Едно дете, тя имаше тежкия жребий години наред да се грижи за болната си майка, прикована неподвижно на легло. Сега, в годините на редовно, а не задочно следване, тя изпълняваше дъщерните си задължения всеки уикенд – в делниците това беше отредено на баща й.
Моята тъща почина през февруари следващата година, четири-пет месеца преди да завършим семестриално. Предстоеше ни да изберем как точно да приключим преди дипломирането – или държавен изпит, или защита на дипломна работа. Друго не можехме да избираме – през комунизма другото беше задължение. През септември трябваше да тръгнем на работа като учители по разпределение за три години – и не където искаш, а където те изпратят в областта, в която живееш. За да живееш в София, се искаше да имаш софийско жителство, а то в онова време се получаваше трудно и дълго – като шестица от тотото след чували с фишове, които да пуснеш. Е, имаше и втори начини, а за тях си имаше първи хора. Но и да можеше – София никога не ме е привличала. Затова и кандидатствах във Велико Търново, затова и не останах в Пловдив, който вече познавах добре, тъй като преди това бях там ученик в Английската гимназия.
Къде да живее младото семейство – в Стара Загора или в Троян?
– Татко остана сам, не му е лесно. Да отидем при него в Троян, ще ти хареса. Аз другаде не искам – повтаряше жена ми.
Признавам си – вместо мен реши любовта ми. Е, можем към влюбеното 23-годишно сърце да добавим и неопитността на младежката възраст, и авантюризма на моята природа – жаждата да опознавам нови места.
Така в началото на лятото на 1983-а се озовахме в Троян, но разпределени да работим като учители в две различки села – тя в Шипково, аз в Александрово. Троян оставаше между тях, но ако теглите линия между тези села в тогавашния Ловешки окръг, сега област, ще видите, че на любовта й се налагаше да навърта доста километри. Щяхме да учим децата на български език и литература, а животът щеше да учи нас на търпение. Троянската ракия, още преди да съм я започнал по същество, вече ми нагарчаше.
Месецът на моето рождение – юли, вървеше за мен бавно, в опознаване на Троян и напасване с обстановката и атмосферата на новия ми дом, разбирайте и града, естествено. Защото винаги съм бил общителен и социално активен човек. Най-напред посетих библиотеката в читалище „Наука”, записах се и взех книги за града – историята и днешния му ден. От тях щях да си изработя програмата за следващите ми посещения из града. Интернет тогава нямаше, така че библиотеката беше разузнавателният център, а книгите – най-полезните агенти.
Някъде около 20 юли тъст ми, прибирайки се веднъж от работа, каза на мен и жена ми:
– Знаете ли, заговори ме една позната – шефката на отдел „Култура” в общината Диана Лалева. Бяхме говорили преди това, че Георги има завършена и английска филология. Та тя ми каза: търсели се двама екскурзоводи със западни езици за Троянския манастир. Ако иска, зетят да не се помайва, ами да носи молба, диплома и каквото още трябва, в Музея на занаятите.
Ето я шестицата от тотото, казах си разтреперен от кеф. Да си призная, хич не ми се учителстваше. Баща ми беше го правил толкова дълги години, след време той се пенсионира с 40-годишен стаж като учител, и то тъкмо по български език и литература. Само като си припомнях как в детските ми години се връщаше от работа, натоварен с повече от сто ученически тетрадки за проверка, как се заробваше часове наред над тях, а аз жадувах да си поиграе с мен – това ми стигаше да бягам от благородната наистина професия през девет земи в десета. И ти да видиш – десетата земя се казвала Троянски манастир.
Единственото неизвестно, което занимаваше очевидно неопитния ми в трудово-правния мир ум, беше дали екскурзоводският ми договор е в състояние да отмени учителското разпределение в Александрово. Сигурно, казвах си, щом нямат кандидати със западни езици. Дано, дано не се появи някой връзкар, добавяше скептично вътрешният глас на препатилия в достатъчно случаи Георги – и в ученическите, и в студентските ми години.
Имах в Троян наченки на приятелства, но не споделих с никого за новопоявилия се шанс. В младите си години бях по-дискретен. Още на следващия ден занесох документите си в Музея на занаятите и се представих на тогавашния му директор Тотю Тотевски. Той веднага ми допадна – неслучайно години по-късно, вече приятели от доста време, станах издател на няколко негови книги.
– Вие сте интелигентно момче, – каза ми Тотевски – затова ще Ви обясня подробно как стоят нещата. Документите Ви са изрядни и имате реален шанс, но трябва да ги занесете в Ловеч, лично на заместник-кмета по култура Христо Хараланов. Ние в Троян само се уверяваме, че всичко е о’кей, за да не им пращаме в Ловеч неподходящи кандидати, които да им губят времето.
– Добре, но защо Ловеч – няма ли трудовият ми договор да е с игумена на манастира?
– Точно така ще бъде, но нека Ви обясня. Общината в Ловеч иска да се увери, че екскурзоводите са силни професионалисти, и то не само по отношение на чуждия език. Ето как стоят нещата. Най-големите манастири в България са Рилският, Бачковският и Троянският – в този ред. Досега от трите само в Рилския екскурзоводите са светски лица – такива като Вас. В другите два манастира тази работа я вършеха монасите. Те посрещаха гостите, те правеха екскурзоводските беседи, ако щете – и таксите за посещения събираха. Партията три години вече се пазари със Светия синод и в нашия, Троянския манастир, екскурзоводите да бъдат светски лица. И Вие имате реалния шанс да бъдете първият от тях – момичето, на което сме се спряли, веднага излиза в майчинство. Така че не се помайвайте, а утре в девет – при другаря Хараланов. Ей-сега, пред Вас, му се обаждам по телефона.
На другия ден рано сутринта с нарастващо вълнение седях в автобуса, който стопяваше 30-те километра между втория и първия град на окръга. Нещо като Казанлък и Стара Загора, мислех си аз. Розите и липите бяха в стара вражда, сигурно същото щеше да е и със сливата и люляка. И друго си мислех: Хараланов, Хараланов – откъде-накъде ми звучи познато? И изведнъж се сетих: Даря Хараланова може би му е роднина, с тази рядко срещана фамилия. Аз като млад поет нямаше как да не зная името й, още повече, че се беше случвало да публикуваме стихотворения в едни и същи издания на младежкия печат, без да се познаваме лично. И наистина, тя се оказа негова дъщеря, а животът така и не ни даде шанс да се запознаем на живо – познавах я задочно, само чрез поезията й.
Христо Хараланов се оказа висок строен мъж в сив костюм и приветлива усмивка под прошарен, даже вече снежеещ перчем.
– Дайте да видим какво ми носите, другарю Георгиев – каза той, след като любезно се ръкува с мен.
– Извинявам се, нахално ли ще е да Ви помоля за Вас да бъда Ганев? – попитах с добре овладяно вълнение.
– Защо не, но вече съм любопитен. Нали се опознаваме. Аз първо гледам и слушам човека, после разтварям документите. Така че разкажете – не се притеснявайте. Стига това да не е много лична и много страшна любовна история – пошегува се човекът, за когото вече бях помислил: виж ти, Партията можела да има и готино лице, и готини обноски.
– Няма много за разказване. Като студент във Велико Търново сътрудничех на университетския вестник „Наука и труд”. Казах си: не знам докъде ще стигна с науката, но я да се пробвам и във вестник „Труд” – голям, национален всекидневник. Беше ми тръпка. Изпратих две-три кореспонденции и още толкова информации, скалъпих и един кратък репортаж от местната болница, която пусна модерна апаратура. Сам се изненадах, че ми публикуваха три неща. Те си имаха кореспондент в Търново, но ето – бях го прецакал, без да мисля за това. Още бях аджамия с море до колене, пък то до шия – готов за мрене. Извинете, това е мое стихоплетство.
– Хайде, хайде, вече си мисля, че пишете и сериозна поезия.
– Има нещо такова – стихове, пък колко са сериозни още не съм разбрал напълно.
– Публикации?
– Намират се, даже там, където срещам и една поетеса с Вашата фамилия.
– Дъщеря ми. Гледай ти, добре стана, че дойдохте при мен. Сега ще погледна и документите, но първо кажете как свърши историята с вестник „Труд”.
– Като в екшън и комедия. Обади ми се редакторът да се разходя до София и да си прибера хонорара, който си го биваше, хем да се запознаем лично. Нахъсих се с тези пари да си изкарам добре два-три дни в София, аз си планирам разходите. Студентска работа… Обаче отивам на касата в „Труд” и касиерката ми казва: „Ама другарю Георгиев, аз съм Ви изплатила хонорарите – ето вижте, още преди седмица. Оказа се, че е дала парите ми на друг Георги Георгиев. Ами да, ние сме легион. Това с една Даря Хараланова няма как да се случи.
Другарят Хараланов вече се смееше с глас.
– Задръж така – мина той неочаквано на „ти” – документите ти ще ги гледаме след малко на кафе, пък и Тотю ми каза по телефона едно-друго…
И като се обърна към стената зад търба си, той я удари три-четири пъти с юмрук: дум-дум-дум…
Гледай ти телефон, помислих си и в същия миг вратата се отвори и на прага се появи ниско трътлесто човече комедиен тип. Оказа се заместник-кметът по образованието.
Дацо-о-о, видиш ли го това момче? – посочи ме Хараланов
тържествуващо – от днес то ще е екскурзовод при мен, а не даскал при тебе-е-е. Хайде бягай сега да бачкаш и кажи пътьом на секретарката да донесе тук две кафета.
Той отвори бутилка уиски, сипа един пръст само на себе си и ме погледна:
– Не бива да те уча на това, ще те назначаваме. Що се отнася до мен, един пръст няма да ме събори, пък ми е драго от запознанството. И за да ти покажа, че и Партията може това-онова, искаш ли да ти разкажа как е свършила историята ти в „Труд”. Ти си отишъл при редактора и си му казал за гафа на касиерката. Помолил си да не я наказват – виждам аз, че си добро момче. Редакторът е отишъл при главния редактор, той по телефона се е свързал с касиерката и е разпоредил да ти изплатят хонорарите. Така ли беше?
Погледнах го с уважение, но бързо съобразих една шега за отговор:
– Две са възможностите: Партията или е много проницателна, или има агенти навсякъде.
– Хайде, хайде… Това за агентите го забрави, малък си за такива мисли. Просто отгатнах, защото аз бих постъпил така – по този начин работи системата. Хайде сега пий си кафето, пък аз ще прегледам документите и ако всичко е наред, ще позвъня на игумена.
Три дни по-късно, след като беше уговорил срещата, Хараланов мина с кола през Троян, взе ме от центъра и поехме към манастира, за да ме представи на игумена Агатоникийски епископ Наум. До първия ми работен ден имаше още няколко, през които трябваше да усвоя работата и да я подхвана на пълни обороти – през летния сезон туристите бяха много, макар че заради ваканцията липсваха организирани ученически групи.
– Георги, нека през тези осем километра ти кажа някои неща. – започна той и се усмихна. – За мен ти си това, което наричаме ценен кадър. В началото ще бъдеш сам, после най-вероятно ще се появи колежка, с която ще се видя тия дни. Манастирът е свято място, там обаче служат и работят човеци. Кой беше казал, че нищо човешко не му е чуждо? Затова няма да даваш ухо на местните клюки – вярвай на себе си, на това, което виждаш и чуваш ти. Ще те помоля да преценяваш хората така, както искаш те да те преценяват. Колкото до работата, знам, че ще се справиш по най-добрия начин. Ти май си водил групи из Търново, а?
Изтръпнах. Води ни, партийо любима, под бойните си знамена – припявах си на ум, за да не изпсувам на глас. Вярно беше, бях правил екскурзоводски услуги на черно за чужденци, а Комсомолът ме надуши…
– Сега това няма да го обсъждаме. И за да си наясно, че те разбирам, ще ти кажа следното – може и да не одобрявам, но съм с теб. Ти очевидно нямаш възможностите, които аз предоставям на дъщеря си. Просто си искал да изравниш резултата.
Този човек все повече ми харесваше – говореше ми като баща.
– И още нещо. Ей-това тук вдясно е кметството на Орешак. Нямаш работа с тях, нито с Троян, та даже и с мен. Ако не ме търсиш, ще знам, че всичко е наред. Потърси ме само в случай, че се почувстваш неоснователно заплашен и краката ти се клатят. Ще се опитам да бъда обективен арбитър.
– И все пак, нещо за работата…
– Игуменът ще те свърже със старшия монах – архимандрит Лаврентий. Той води беседите. Слушай го с туристите и си щипни това-онова, каквото прецениш. Отсега ти си факторът. Но по-важно е да поговориш сериозно с писателя-краевед Ганко Цанов – той е уредник на музейната сбирка в манастира.
– Аз вече прочетох една от книгите му…
– Браво! Ето, виждаш ли – не съм се излъгал в теб. Директорът на троянския музей ли ти я препоръча?
– Не, опознавах Троян – взех я от библиотеката.
– Хайде, Георги, ето го игуменът. Това се казва уважение – чака ни на портата.
Няколко дни по-късно настъпи и първият ми работен ден. В папката, с която отидох на работа, имах вече редовен трудов договор с подписа на игумена и печата на манастира. Те фигурираха и в трудовата ми книжка, която се съхраняваше в манастирската канцелария от секретаря Йордан Антонов.
Усвояването на работата не ме затрудни особено. Екскурзоводът трябваше да внимава и веднага да забелязва пристигането на автобуси с големи групи туристи, за да им предлага посещение и беседи. Групи през лятото имаше, но рядко – отсъстваха учениците. Беседа се правеше на три места по 10 минути: в църквата в манастирския двор – тя беше със свободен достъп, без входни билети; в старата манастирска шивачница, превърната в музей на Васил Левски – тук той беше основал първия монашески революционен комитет в България; и последно – в малкия музей на самия манастир, в който се съхраняваха ценни икони, църковна утвар и облекла, стари снимки, дори грамоти от международни изложения на спиртни напитки, в които манастирът е участвал като производител на сливова ракия… Последните две помещения бяха едно до друго на третия етаж на най-дългото манастирското крило откъм пътя, по който идваха туристите.
Пред тях беше кабинката на екскурзовода, а негово задължение беше за тези две музейни сбирки да продава билети и да ги къса – те бяха с вход. Билетите се получаваха от канцеларията на манастира, пак там се отчитаха приходите от продажбата им – средно веднъж седмично. За първия ден ми дадоха кочан със сто билета – не се очакваха много туристи.
Бях слушал внимателно беседите на архимандрит Лаврентий, но с Ганко Цанов не успях да се запозная – отсъстваше от града. Все пак се чувствах сигурен в себе си и когато 16-местен бус със служители от някакво ведомство пристигна, с удоволствие им предложих беседа. Разбира се, че и на трите места усетих как един монах попива думите ми и сякаш прави аудиозапис с ушите си – щеше да го „пуска” на игумена.
– Кънчо, ти случайно ли ме слуша така внимателно? Е не мога да пея като тебе – от мен се иска да говоря.
Бях се сближил с йеромонах Козма, строен и усмихнат, а понякога самовглъбен. Даже го дразнех, като се обръщах към него със светското му име Кънчо. Та той беше мой съграгржданин – старозагорец. В малкото ни и кратки срещи понаучих и манастирски клюки – къде шеги, къде истини. Кънчо говореше с искрено възхищение за игумена. Преди да дойде в манастира, той бил представител на Светия синод в Москва – все едно посланик на нашата църква в Съветския съюз. Изключително умен и надарен с бърза мисъл, ерудиран и с богата обща култура, той идеално паснал на мисията си. Имал обаче и две слабости – обичал да си пийва и изобщо не бил равнодушен към нежния пол. Та светската и църковната клюка разказвали, че на един прием с висши дипломати нашият сегашен работодател така се бил почерпил по шведските маси, че притиснал в някакъв усамотен ъгъл красивата съпруга на влиятелен европейски дипломат. Последвал голям скандал и българският патриарх Максим нямал друг ход, освен да отзове своя човек обратно в България. За наказание го изпратил тук –игумен на Троянския манастир.
– Знаеш, че патриарх Максим е от това село – от Орешак. Като малък той е бил бедно момче и са го дали послушник в манастира – напомни ми Кънчо. Все едно тук дядо Наум е на гости на патриарха, на шефа си. Няма накъде да мърда, обаче е пич, можеш да ми вярваш.
Нямах представа, че ще се убедя в това още в края на първия си работен ден. Дядо Наум обичаше да си поспива следобед в игуменарницата. Към 16:00, час преди края на работния ден, при мен до кабината дойде секретарят Антонов.
– Как беше сефтето, Георги?
– Мисля, че се справих, пък вие ще кажете. Май ми пуснахте съгледвач.
– Да, отзивите за теб са добри. Обаче дядо игумен иска да отидеш в 16:30 при него в игуменарницата. Нещо с документите ти не е в ред, може да се стигне и до прекратяване на договора. Така че вземи парите от оборота и останалите билети, сигурно ще трябва да ми се отчетеш.
Обърна се и заслиза по стълбите, оставяйки ме безмълвен. В миг цялото удовлетворение от добрата ми работа през първия ден се изпари. Какво, какво по дяволите не е в ред? Нима партията и синода пак са в конфликт и аз ще опера пешкира. Добре дошъл в Александрово, учителю!
Едва дочаках уречения час и вече чуках на вратата на игуменарницата. Отвори ми самият Агатоникийски епископ Наум – в целия си блясък. Нито следа от следобедната му дрямка. Беше се облякъл като за служба на Гергьовден, именния ми ден, беше сложил всичките си църковни символи – само че щеше да реже не друга, а моята глава.
– Седни, Георги, какво си ми пребледнял. Казаха ми, че се справяш добре. Отговори ми с да или не – искаш ли тази работа?
– Да…
– Хубаво, обаче в документите ти никъде не пише, че си си взел най-важния изпит. Друго хубаво – аз съм добър човек и сега ще ти го проведа. Отговори ми с да или не – искаш ли този шанс?
– Да! – твърдо казах аз и гласът ми някак отекна в стаята, сякаш се заклевах в нещо. Забелязах, че вратата е леко открехната. Кой друг можеше да се спотайва отвън, освен секретарят Данчо? Но и дядо Наум беше го видял.
– Антонов, затвори вратата под страх от уволнение! Само с Гошо имам работа аз…
По-безшумно затваряне на врата не бях чувал.
– Е, сега сме сами. Изпитът ти е познат, обаче искам да видя дали си мъж – и моят началник се изви назад досущ като Хараланов преди няколко дни. Само дето не задумка с юмрук по стената, а отвори шкаф, измъкна от него бутилка и виртуозно, почти без шум, я стовари със замах върху масата помежду ни.
– Сливова с риган в бутилката, която е запечатана с восъчния печат на манастира – тихо, някак заклинателно каза дядо Наум, та усетих любовни нотки в гласа му, и добави – тук си я варим. Слушай, момче, вече си един от нас, само че гледай да си вземеш изпита.
После бръкна в широките си джобове и сложи на масата две водни чаши.
– Току преди да дойдеш, ги измих на мивката. Хайде, знаеш го това, нали си бил студент.
Знаех го това, от известно време – от ваденето на бутилката – знаех и какво се случва. Просто гледах този филм с цялото си спокойствие и с любопитството, което можех да извадя от цялата си душа.
Дядо Наум счупи печата и наля в двете чаши, като остави по един пръст въздух отгоре.
– Не си длъжен с моята скорост – аз имам тренинг и по важното, вече съм по-близо до Бога.
С тези думи той вдигна чашата си и бавно, но без да спира, я изпи на екс.
За нищо не света не трябваше да се посрамя. Помагай, Боже, казах си и надигнах моята чаша Първата глътка ме опари замайващо. Срещу мен очите на шефа ми грейнаха в окуражителна усмивка. Надигнах чашата и на два пъти, с малка почивка по средата, я пресуших.
– Браво! Взе си изпита. Пет минус, обаче петицата си е петица. Никога не прави това на работа. И утре да не си закъснял и минута!
И като ме прекръсти за благослов, ми отвори вратата.
Двеста метра до автобусната спирка съм извървял без спомен за тях. Окопитих се едва в автобуса за Троян. „Шефът е пич, другите хич” – повтарях си го до вкъщи.
Казах тези пет думи на дядо Наум година по-късно, когато напуснах това вълшебно място, повторих му ги след време, когато беше игумен в Бачково, а аз живеех в Пловдив и специално отидох, за да го видя. Виждам го и сега – виждам сълзите му, когато чу: „Шефът е пич, другите хич”.