101-годишен ветеран е гост на Дома за пенсионери в Орешак

От няколко дни в Дом за пенсионирани военнослужещи, ветерани и военноинвалиди
„Свети Георги Победоносец” в село Орешак (Троян) бе на почивка с дъщеря си Красимира Узунова – преподавател в Аграрния университет в Пловдив – 101-годишния ветеран от Втората световна война капитан от запаса Марин Узунов.

Обитателите в този Дом  са малко, всеки със своята съдба, но приказливи. Колкото пъти посетя този дом се връщам заредена с положителна енергия. Не само от красотата, която е прегърнала този дом, а и от хората, които живеят там.
Така беше и вчера. Срещата с 101-годишния ветеран ще я помня дълго време, защото си припомних за мия вуйчо, който е загинал на 22 години по същото време, но на Драва, от случаен куршум….
Разказът за този период ме натъжи, но пък урокът от живота на бай Марин ще ми е за пример. За силата на човешкия дух.

По този повод се срещнахме с него и дъщеря му, които ни разказаха за неговия живот, за патилата след приключване на войната. Едва 22-годишен, Марин Узунов взима участие в боевете при обсадата на Марибор и стига до унгарския град Надканижа, където е громил германците като артилерист. Това става от септември 1944 до май 1945 година, когато ветеранът взе участие във Втората международна война като пълководец на взвод зенитна артилерия. Точно в Унгария, след години разлъка, Узунов се среща и със сестра си Генка, която е здравна сестра на фронта. Вълнението бе голямо, разкрива дъщеря му и се разплака.

Героят фронтовак показа добра форма и избистрен разум, но разказите му за извоюваните борби го натъжиха. Ветеранът се върна в мемоари от тежките борби и сложния път, през който са минали българските бойци по пътя към Германия и не бе много разговорлив. Дъщеря му продължи да разказва, че  баща й – Марин Данчев Узунов е роден в Старосел, където приключва главното си обучение. Като боец служи в противовъздушен полк в Казанлък. През 1944 и 1945 година взе участие във Втората международна война като пълководец на взвод зенитна артилерия в състава нa 23-ти Шипченски полк, на който е и ръководител на войнишки комитет.

Брат му Иван е бил партизанин и също е участник във войната.

 България  опустошена

А майка си и баща си – в барака, защото къщата им била опожарена от германците. Започват с брат му, който също е участвал във войната, да строят нови къщи. Събирали материали от различни места – откъдето каквото намерят – тухли, греди, керемиди, за да започнат новия си живот. На 9 май, когато Германия обявява капитулация, частта на Марин Узунов е на границата. Военните действия са прекратени и бойцитетрябва да се върнат в родината.
Повечето време са  вървели  пеша, без храна, обувките – скъсани, много от войниците бяха боси. Нямало е  къде да се изкъпем и изперем. Въшките ги мъчат, но се опитвали да приемат всичко на шега, за да оцелеят, разказва дъщеря му.

Оцеляват благодарение на хората от селата, през които минават. Като виждали войниците, които приемали като освободители, че са гладни и зле облечени, хората им давали храна, дрехи и черги, за да се топлят. В унгарско село местните им подарили цяло стадо овце, за да оцелеят по пътя към дома. С овчата лой пък войниците мажели раните по краката си и така се лекували.
По пътя към дома в Унгария попадат на германски войници.

„Гледаме срещу нас едни деца – 15-16-годишни. В немски униформи, с оръжие, готови да стрелят. Как да вдигнеш оръжие срещу деца и то след като войната вече е свършила“, спомня си фронтовакът. С тях имало няколко пленници, благодарение на които германските войници разбрали, че никой не иска да ги убива, а войната вече е приключила. Така се разминали без жертви – едните продължили към Германия, а другите – към България.

Гордост

За участието си във войната ветеранът говори с гордост за героизма и спечелените битки. Обича да разказва за тях, за да не се забравя, че българските войници са участвали във войната против фашизма.
Често го питали какво си е донесъл от пътя към дома, след като хората са им подарявали вещи, които да им служат по пътя. Единственото, което му е останало от битките, е нарушеният слух от гърмежите срещу самолетите, взривовете на мините и грохотът на танковете.

След войната Марин приключва Висшата военна школа в Велико Търново за политически офицери. Служи като зам.-командир по политическата част в Пловдив, където стига до чин капитан.

Става  строител, за да може  живота  да продължи, а имаше нужда от хора, които да възстановят разрушената държава, бил убеден вече бившият военен, който през това време срещнал и голямата си любов – Златка, с която създал семейство. Започнал първо работа в Домостроителния комбинат, а по-късно в отдел „Строителство и благоустройство“ към Община Пловдив, където му поверили да отговаря за 13 села в яката на Родопите.
Трябвало да се възстановяват пътища, мостове, да се строят сгради, за да се върнат след войната хората към нормалния живот.
Пенсионирал се като ръководител на отдел „Жилищно строителство“.

Три поколения

Днес Марин Узунов се радва на три поколения след себе си. Има две деца, трима внуци и двама правнуци. Всичките са изучени и успели хора. Дъщерята Красимира Узунова е доцент в Аграрния университет, а синът е икономист. Единият внук живее в Нидерландия, където има хубава работа и семейство. Преди две години Марин Узунов изненадал дори близките си, като поискал и той да пътува с тях до северната държава, за да види правнучката си. Качил се с тях на самолета и отпътувал.

Дойран, Стражин

До началото на ковид пандемията всяка година през октомври Съюзът на ветераните от войните организирал автопоходи до емблематични за българската история места – Дойран, Стражин, Страцин, Куманово, Ново село, които, въпреки годините си, ветеранът не пропускал. Никога обаче не отишъл в Германия, а в Унгария ходил един път – в началото на 70-те години, за да постави цветя на
войнишкото гробище, където били погребани бойните му другари.

Според данни в момента в България има 128 живи фронтоваци ветерани. 70 от тях са над 100-годишни.