Опит за портрет на един хижар

Стара планина, по-точно Централен балкан, и там, в една от гънките на Дълги дял, е кацнала кокетната хижа Амбарица. Какво звучно име – Амбарица!

Взела е името на единия от двата най-красиви върхове в цялата планина – Амбарица и Купена. Нали те са част от символиката на Троян и са вградени в красивата и изразителна емблема, станала марката на нашия град. Знаем легендата за Крали Марко и хамбарите му под самия връх. Хижата трябва да е продължение на престижа на Троян, но днес нещата не стоят точно така. Новата сграда е построена преди 80 години от ръцете на доброволци-туристи – нашите бащи и дядовци. След легендарните хижари Дана и Гечо, след Олга и Дончо този дворец в планината потъна в разруха и омерзение.

Години по-късно съдбата ни изпрати хижар,който се оказа спасител и изведе хижата от незавидната й участ. Името му е Емилия Гатева, наш човек, образован, грамотен и отдаден на Планината. Нейният профил от Спортния институт е организация на спортни прояви. След години работа по специалността в София, Троян и Англия, се озовава на хижа Амбарица. Тези невероятни преходи ни подсказват, че тя е била винаги дете на планината. Какво съчетание, каква дързост да бъдеш високо в планината през по-голямата част от годината, да си на ,,ти“ с природата и нейните обитатели – елените и кошутите пасат пред входа на хижата, да се грижиш за коня повече отколкото за себе си, да управляваш Ровъра с лекота по изровените пътища, да работиш с моторна резачка, да ползваш с рутина съвременните средства за връзка, да си домакин, кулинар, да се грижиш за чистотата и отоплението в хижата, да си внимателен и сърдечен с туристите. Какво е определението, с което можем да обобщим всички тези качества!

Емилия не е фолк певица, но е завидно популярна не само в средите на туристите, но и сред стотиците обикновени хора, които са влизали в словесен или визуален контакт с нея. Тя мисли бързо, работи бързо, никога не казва ,,ох“ , не оставя въпросите към нея без внимание и отговор. Не славата е нейната цел в живота, нито манията да удивлява, тя е влюбена в това, което върши. Омъжена е за коня, женена е за планината с всички нейни дадености – от пещерите до върховете. А децата й сме всички ние, докоснали се до нейния мир. Едно рядко съчетание между умението да планираш, да организираш и изпълняваш. Тя потвърждава притчата за силните хора, че те не излъчват насилие, а доброта и състрадание. Моженето и скромността при нея вървят ръка за ръка и подсказват за енергията на един отдаден човек. Това е впряг, в който Емилия съзнателно и с достойнство е влязла! Приела е планината като съдба и роден дом, като код за общуване с всичко живо.

Този очерк озаглавих ,,Портрет на един хижар“, но той ми зазвуча като ода за хижа Амбарица и нейната стопанка. На фона на всеобщия песимизъм, дано да е лъч на надежда за нещо по-добро. Не съм убеден, че Емилия има последователи и дори подражатели, но се убедих, че е обичана от мнозина. Аз съм един от тях и затова й желая здраве и успех в трудната мисия!
Лалю Пиронков