Мост към Белия Марс: Когато Антарктида слезе в Троян

В дъждовния съботен ден  в сърцето на Балкана, над река Осъм, се случи нещо необичайно. Пешеходният мост на Троян престана да бъде просто връзка между два брега и се превърна в портал към края на света. Там, сред мъглата и коледните светлини, „акостира“ леденият континент.

Това не беше просто откриване на изложба. Беше среща на мечтатели.

Началото: Една луда идея в лабораторията
Историята всъщност не започва на моста, а тридесет години по-рано, в една прашна университетска лаборатория. Годината е 1988-ма. Младият студент Мирослав Севлиевски от Троян е повикан от своя асистент – Христо Пимпирев. „Искаш ли да отидем на Антарктида?“ – пита бъдещият професор. Студентът го гледа невярващо. Тогава това звучи като покана за полет до Луната. Няма кораби, няма екипировка, България е затворена страна. Но искрата е запалена.

Днес, десетилетия по-късно, същият този професор Пимпирев стои пред хората в Троян – с бяла коса, но с онзи неизчерпаем пламък в очите. Той вече не е просто мечтател, а командир на 33 експедиции, човекът, забил българския флаг там, където ветровете са господари.

Белият Марс
„Антарктида е друга планета,“ разказва Пимпирев и смълчава залата. „Наричам я Белия Марс.“

Той рисуваше картина на свят, където законите на нормалното не важат. Свят, в който лятото е светлина без край, а зимата – вечен мрак. Място, където температурите падат до -89 градуса, а човешкото его се топи по-бързо от ледник. „Там нямаш нужда от портфейл. Нямаш нужда от паспорт. Там всички са приятели, защото ако паднеш в ледена пукнатина, животът ти зависи от човека, вързан с въжето за теб,“ обяснява Професорът.

Той говори за времената, когато българските полярници са живеели във фургон, наречен „Куцото куче“, спали са по четирима на 18 квадрата и са яли консерви, подарени от милостиня. А днес? Днес България е суперсила на леда. Имаме собствен научно-изследователски кораб – „Св. св. Кирил и Методий“, който прекосява Атлантика, и нова модерна лаборатория, която прилича на космическа станция.

„Вече не ние се молим. Велики сили като САЩ и Япония идват и ни молят да работят на нашата база,“ казва гордо Пимпирев. „Ние управляваме една десета от планетата.“

Сълзи от лед
До Професора стои Марина Великова – жената, която е видяла Антарктида през обектива на телефона си, споделя тя. Тя разказва за момента на пристигането. „Когато стъпих на брега и видях онези малки, вълшебни триъгълни къщички на нашата база, се разплаках,“ споделя тя. Представете си усещането – да пътуваш до края на географията, през най-бурните води на света, и изведнъж, сред вечния лед и пингвините, да видиш православен параклис и българското знаме. Дом. Нейните снимки, изложени на моста, не са просто пейзажи. Те са портрети на тишината. На крехкостта на един свят, който може да изчезне, ако не го пазим.

Мистика и реалност
Разказът премина в зоната на здрача. Професорът споменава за „Окото на космоса“ – така писателят Боян Биолчев нарича базата. Там, в изолацията, сънищата стават реалност. Хората сънуват починалите си близки толкова живо, сякаш са седнали на ръба на леглото им. Границата между световете изтънява.

Но Антарктида има и друго лице – земно и сурово. Пимпирев с усмивка разказва за баничките със сирене, които месят на базата, и за най-вкусното кисело мляко на света, заквасено там, на края на света. Разказва за пингвините, които миришат „по-зле от кошара“, но са толкова любопитни, че идват да те разгледат като пришълец.

Връх Троян
Кулминацията на разказа бе една точка на картата на остров Ливингстън. Връх, висок 841 метра. Името му е Троян. „Там, в планината Тангра, завинаги ще стои името на нашия град,“ казва кметът Донка Михайлова. Това е посланието на вечерта – че дори от малкия град в Балкана можеш да стигнеш до най-недостъпното кътче на Земята. Че граници няма, стига да имаш смелостта да последваш един професор, който те пита: „Искаш ли да дойдеш с мен?“

Докато хората напускаха залата, навън, в Троян,  продължаваше да вали. Но всеки от тях отнесе със себе си малко от онази бяла, величествена тишина. И усещането, че България е много по-голяма, отколкото изглежда на картата.