Цветан Цочев: Успехът на нашите момичета е плод на воля, постоянство и много труд

Интервю с първия треньор на олимпийските ни надежди Милена Тодорова, Лора Христова и Константин Василев.

Здравейте, господин Цочев! Цяла България се радва на успехите на Вашите възпитаници — Милена Тодорова, Лора Христова и Константин Василев. Не можем да не отличим и Владимир Илиев, който записа историческо участие на своята пета олимпиада. Вече получихте много поздравления, и то заслужено — постигнатото от нашите състезатели е огромно, особено при жените, които се представиха феноменално. Спомняте ли си разговора ни само два дни преди големия успех на Лора? Тогава обсъждахме именно скоростта по трасето и прецизността на стрелбището при нея и Милена. Гледайки ги днес, имате ли чувството, че всъщност предрекохте този техен триумф?

Г-н Цочев: Доколкото си спомням, макар че това не е единственото интервю, момичетата бяха много сериозни. Подготвяха се усилено с чуждите треньори и бяха решили да направят нещо голямо на тази олимпиада.

Началото на пътя

Нека се върнем назад във времето. Спомняте ли си дните, в които Милена и Лора стъпиха за първи път на стрелбището? Какво Ви направи впечатление в тях тогава?

Г-н Цочев: Това беше много отдавна, минаха доста години. Още от самото начало ми направи впечатление, че това са момичета, които са решили да постигнат нещо значимо. Личеше си желанието им да тренират сериозно и да се докажат в спорта. Обикновено веднага се вижда кой има лекота в бягането и кой притежава „спокойна ръка“.

Коя от двете беше по-силна в началото?

Г-н Цочев: И двете показаха добри резултати и в двете направления. Биатлонът съчетава два напълно различни свята — емоцията и динамиката при бягането и пълното спокойствие и равновесие на стрелбището. И Милена, и Лора показаха отлични заложби. Особено в стрелбата им се отдаваше, бързо привикнаха към оръжието.

Имаше ли моменти, в които си казахте: „Тези момичета ще стигнат далеч“?

Г-н Цочев: Разбира се. Ако нямахме вяра в тях, нямаше да стигнем дотук. С годините това чувство се затвърждаваше. Виждахме, че те наистина искат да станат големи спортистки. В един момент просто нямахме право да спираме — това развитие беше очевидно за всички около тях. Бяхме задължени да продължим напред.

Каляване на шампионския дух

Как калявахте волята им в трудните дни, когато мотивацията се губеше?

Г-н Цочев: Биатлонът е труден спорт. Винаги се опитваме да обясним на тези, които заслужават, че нещата няма да бъдат леки. Трябва да се полагат двойни усилия точно в трудните моменти. Който успее да премине през това, той успява и в спорта.

На огневия рубеж кое побеждава — емоцията или дисциплината?

Г-н Цочев: Точно това е трудното. На рубежа трябва да станеш друг човек — равновесен и спокоен, за да уцелиш мишена от 4,5 см или 11,5 см. Когато и условията са сурови — вятър, дъжд, студ — става наистина страшно. Милена е по-емоционална, докато Лора е по-уравновесена. Точно това показаха и на олимпиадата.

Как ги научихте на респект към оръжието в толкова ранна възраст?

Г-н Цочев: Това е първото нещо, което учим всеки състезател. Оръжието може да бъде опасно, затова безопасността и правилното боравене на рубежа са задача номер едно.

Какви бяха най-големите предизвикателства пред техния растеж?

Г-н Цочев: При нас няма класическо бягане, започваме директно със свободния стил, така че там не сме имали проблеми. И двете карат ските много красиво още от малки. Предизвикателството е да съчетаеш голямото физическо натоварване с прецизна стрелба. Не търсим само „красиво“ каране, а бързо придвижване и точна стрелба под напрежение.

Имаше ли игри или специфични упражнения, с които правехте тежките тренировки по-леки?

Г-н Цочев: Разбира се. Когато видим, че натоварването е твърде голямо и децата са изтощени, променяме тренировката, за да премине умората, и после започваме отново. Целта е мишените да падат постоянно, независимо от всичко.

Подкрепата извън пистата

Колко важна беше ролята на родителите?

Г-н Цочев: Родителите са ми познати, с тези на Милена дори сме роднини. Никога не сме имали разминавания. Те не се месиха в тренировъчния процес, а помагаха у дома — успокояваха ги в лошите моменти. Тази връзка е ключова.

Как се чувствате днес, гледайки ги на световната сцена, знаейки, че Вие сте поставили началото?

Г-н Цочев: Щастлив съм. Това, което сме планирали, се случи, дори повече. Гледам отзивите на хората — целият български народ е щастлив от представянето им на най-високо ниво.

Какъв съвет ще им дадете, когато ги видите? Ще ги поздравите като наставник или като приятел?

Г-н Цочев: Аз съм и двете. За да сме приятели обаче, те трябва да изпълняват изискванията ми на пистата. По време на олимпиадата видяхме старата Милена — тя е емоционална и очакванията към нея бяха огромни. При Лора беше по-спокойно, тя не беше под такъв натиск и това ѝ помогна. Късметът беше на страната на Лора този път, но се надявам и Милена да постигне своя голям успех скоро.

Колко е важно за децата, които тренирате сега, да виждат успехите на Милена и Лора?

Г-н Цочев: Изключително важно е. Децата се мобилизират, мечтаят да бъдат като тях. Те са един отбор — малки и големи. Успехът на „каките“ е най-големият стимул.

Ако едно дете дойде и Ви попита: „Как да стана като тях?“, какво ще му отговорите?

Г-н Цочев: С много труд и постоянство. По друг начин не става.

Бъдещето на българския биатлон

Смятате ли, че този успех е реванш за трудностите, лошата база и старата екипировка в началото?

Г-н Цочев: Това е стара болка в България. Опитваме се по всякакъв начин да бъдем равни с богатите отбори. Правим всичко възможно нашите момичета да не се страхуват и да не се срамуват, когато се срещнат с конкуренцията по световните писти. Искаме да са на ниво и с екипировка, и със самочувствие.

Каква е следващата стъпка?

Г-н Цочев: Те са още много млади, бъдещето е пред тях. Това не е краят. Предстоят още олимпиади и световни първенства. Трябва просто да продължим да работим в тази посока.

Какво послание искате да им изпратите чрез тази статия?

Г-н Цочев: Да продължават все така! Благодаря ви.