За децата в Казахстан

Преди да прочетете първия разказ за впечатленията на троянската учителка по български език и литература Ангелина Иванова да Ви въведа малко в предисторията.

На основание чл. 8 от ПМС № 103/31.05.1993 г. за осъществяване на образователна дейност сред българите в чужбина, протоколите за сътрудничество и обмен с образователните министерства на Р Молдова и Украйна и Спогодбата за сътрудничество между Министерството на образованието и науката на Р България и Министерството на науката и висшето образование на Р Казахстан и Министерството на здравеопазването, образованието и спорта на Р Казахстан обяви конкурс за преподавател по български език. Условията бяха да владее руски език писмено и говоримо; да има задълбочени познания по история на България; да притежава компютърна грамотност и умения за осъществяване на дистанционно обучение по български език и литература. Ангелина отговаряше на всички изисквания и така със Заповед на Министерството на Образованието е назначена в град Павлодар (Казахстан) за учител по български език на деца, чиито родители са етнически българи. Тя замина на 23.12.2019 година и след 2 полета със самолет и едно пътуване с влак пристигна  в града. Засега впечатленията са много добри – и от града, и от  училището за  Национално възраждане „Канат Даржуман“

Сега Ви споделяме нейния разказ за първата ѝ среща с тамошните деца.

Някъде бях чела, че зад великия човек стои велико възпитание…

Днес (в казахстанско време – вчера) се срещнах с моите нови ученици – деца, които искат да говорят на български.

Бяха дошли и по-малките (с родители или с баби), и по-големите. Срещата премина в урок, урокът в разговор, разговорът пак в урок. Въпроси, а аз си страдам от логорея, както знаете.

Много впечатления и вълнения, но най-силно ме порази поведението на тези деца. В продължение на 5 часа слушаха, задаваха въпроси (с вдигане на ръка!), отговаряха.

Никой не проверяваше поща, не разцъкваше телефон, не ровеше във фейса.

Две от най-малките деца (на 8 и 10 години) седяха през цялото време (повтарям – 5 часа!) на местата си, не се ритаха, не се бутаха, не се обаждаха ако не ги питам, не мрънкаха. Повечето време бяха без мама, която трябваше да излезе.

Тъй като за срещата всички бяхме донесли това-онова за душата (дано да не е практика, не мога непрекъснато да дегустирам сладкиши – скоро няма да се събера на стола), а и всички пихме мнооого чай, масите се оказаха отрупани с чашки, чинийки, чинии и пр. Докато накрая говорих с възрастните, девойките тихичко почистиха всичко, измиха и прибраха съдовете в шкафа.

Много неща ме изненадват тука, но именно хората са голямото богатство.

А най-впечатляващият резултат е възпитанието на децата.

Очевидно още не е дошла модата на децата-индиго, на хиперактивните, на „дивите цветя“, на децата с дълбока и лесно накърнима душевност.