Инвалидната количка и животът
Спомени на глас, изречени от Лилия Петрова
За първи път седнах на инвалидна количка, когато бях едва на 25 години, с дете на 5. Тогава усетих, че животът ми губи смисъл. Бях прикована към това „чудо“, бях зависима и..сякаш ненужна! Чувствах се зависима. Бях тъжна, плачех и исках този ад да свърши.
Имах дете, а не можех да се грижа за него. Няма по-лошо чувство от това.
Една нощ, поредна, която аз плачех и търсих изход, който не виждах.
Тогава нещо „светна“ в главата ми и аз реших, че ще направя всичко, за да мога да тичам след дъщеря си. Това което направих беше да имам ЖЕЛАНИЕ И ВОЛЯ! След по-малко от половин година, аз тичах.
Уверена и усмихната!
Тогава си казах, че нищо няма да ме свали долу.
Преди година, Ракът ме сложи на колене и отново ме прикова в количка, обаче този път не изгубих и миг в търсене на нещото което аз наричам ЖЕЛАНИЕ И ВОЛЯ! След 2 седмици, бях на крака, защото го исках, много!
Тогава си казах, че никога няма да спра да ходя. Колкото и да ме боли, колкото и да ми е трудно. Поставих си за цел Рилските езера, които са трудни, но не невъзможни и ще го направя, скоро. Защо ли?
Защото имам ЖЕЛАНИЕ И ВОЛЯ!!
