История на църквата „Света Параскева“

История на църквата „Света Параскева“,  изградена през 1835 г., е единствената архитектурна красота на града…”
/Феликс Каниц, XIX- ти век/

В далечната 1835 година Троянци построили храм. Някои историци казват, че това станало понеже троянци вече се усещали като жители на голямо селище и го обвързват с прерастването на Троян в град. Не знаем дали това със сигурност е така, но едно със сигурност можем да кажем, че този прекрасен храм, на който Феликс Каниц посвещава цитираните по – горе слова е изграден от нашите деди, за да удовлетвори тяхната въпиюща нужда да имат и те къде да се черкуват. Защото за православния християнин храмът е късче от Царството Небесно тук на земята. В храма се извършват основните тайнства на Църквата като напр. св. Кръщение, св. Венчание, св. Евхаристия и пр. В храма човек може осезаемо да остане насаме с Бога и в молитва да отправи най-съкровените си молби към Него. В храма ставаме съпричастни на земния живот на Господ Иисус Христос по време на св. Литургия, тъй като тя е своеобразна тайноизвършителна интерпретация на спасителната мисия на нашият Господ, начевайки от Рождеството по време на св. Проскомидия, съучаствуваме в излизането Му на проповед, по време на Малкия Вход, състрадаме на Кръстните Му мъки и погребение при Великия Вход, за да възкръснем духовно при приемане на Светите Тайни – самото пресвято Тяло и пречистата Му Кръв след възгласа на свещеника: „Със страх Божий, с вяра и любов пристъпете.” Може да се каже животът на православния християнин започва в храма при св. Кръщение и завършва в него с християнското опело, като най-смислената част от нашия живот преминава в Божия дом. Така съзнали значението на храма за православните християни, нашите предци дали волеизявление на своята вяра, усърдие и труд, без да жалят сили и средства, та и себе си дори, те принесли своят си плод на Господнята нива – прекрасен храм. И го завещали нам, техните потомци, да се ползуваме от него и да се грижим за него, за да „не се оставя нам домът ни пуст”. Защото знаели те, че „има ли Православие ще я има и България”.
На мястото, където днес е разположен град Троян в миналото се предполага, че е имало само няколко хана. Хората са живеели по околните бърда и са се наричали колибари. Най-старото поселище се намирало в долния край, около дола Алдица. Троянци се черкували най-напред на местността Кръста при Алдица. После на поляната над сегашната църква, където е имало и параклис. На Спасовден – в Табашката махала, на св. Никола – в Горни край, на св. Илия – за дъжд в Блатото, където е била общинската плевня, на Благовещение – на едноименния връх на Къпинчо. Местността Кръста се е намирала на поляна от дясната страна на река Алдица. На Кръста троянци са се черкували заедно, цялото селище, на празника на Света Троица. Там се черкували и за чума. Във връзка със старото селище при Алдица е черковището в Табашката махала, където хората се събирали на Спасовден. На най-северната, завършваща част на хълма Къпично, на мястото на сегашния почивен дом, се е издигал скалист зъбер, обърнат на юг. Това място било наричано Благовещение. Името му идва от черковището, което старите троянци посещавали всяка година на Благовец и на което правили молебен. На това място е бил побит каменен кръст, с неясен текст, в близост до голямо дърво. Черковището „Свети Никола” се намирало в т. нар. Горни край на Троян. На поляната каменен кръст и извор (аязмо) събирали хората векове наред. Играели се хора, търговци отваряли сергии, слагала се трапеза, на която всеки родоначалник (старей) принасял курбан – печено пиле или кокошка – за здраве на рода. Когато Петър Балюв решил да построи свой фамилен параклис, той избрал именно това място, което всъщност било част от неговите владения. Преди да започне строежа, се съветвал с игумена на Троянския манастир Партений (игумен в периода 1817-1840 г.). Малката църква, строежът на която започнал вероятно към 1833 г., била вкопана ниско в земята. Покривът й се издигал на 2 м над поляната. В храма, изграден от камък и хоросан, се влизало от запад с 3-4 каменни стъпала. Подът бил постлан с дебели плочи. Помещението било с дължина 7-8 метра и ширина 3 м. В източната част имало олтар с иконата на свети Никола. Пред нея стоял кован железен свещник. Това била цялата уредба на малката църквица. Когато била готова, на първата служба дошъл самият игумен Партений да освети домашния олтар на чорбаджи Петър Балюв. Игуменът Партений донесъл две икони като подарък – „Пресв. Богородица с Иисус“ и „Св. Йоан Рилски“. След водосвета чорбаджията дал угощение на народа като курбан на свети Никола. Това се случило на Петровден 1834 г. Не се знае нищо за съдбата на църквата по-нататък. През XX в. от храма са запазени само две колони с неясни надписи, но споменът за нея са съхранен и предаден на потомците. Елена Пеевска, внучка на Найден Пеевски, разказва, че през периода 1945-1947 г. три последователни години е имало голяма суша и реколтата била крайно лоша. От църквата „Св. Параскева” направили молебен за дъжд и курбан на това място. Със събрани от хората средства било купено агне. Молебенът за дъжд и здраве бил отслужен от четирима свещеници, а курбанът бил раздаден на събралите се хора – около 200 души от града и околните села. Това станало на 9 май, празник, известен в народния календар като Летен свети Никола. Друго черковище в град Троян, се е намирало на мястото точно, където се пресичат улиците „Димитър Икономов” и „Марсел Кашен”. Имало е каменен кръст с надпис „Св. пророк Илия”. Тук на 2 август (стар стил) на празника на свети пророк Илия, жените носели храна. Свещениците отслужвали служба за здраве и в почит към светеца. Черковище е имало на поляната над сегашната църква. На него троянци се събирали на Великден. След построяването на църквата хората запазили жива традицията да се събират на старото място на Великден и това продължило до 30-те години на XX в. Описаните дотук черковища не са могли да задоволят нарасналите духовни нужди на населението от Троян. Започнали се усилени приготовления за изграждането на нова, голяма и красива църква. В това свято дело участие взели: Папазовци – Пенчо (Паисий) и синовете му х. Васил, Димитър и Бочо; Балювци – Балю и синовете му; Шипковените – Марин и синовете му; както и белишчани, т.е. троянци, които по време на първата чума в 1812 г., избягали в с. Белиш.
Одринският мирен договор от 1829 г. разширил възможността за по-свободен църковно-религиозен живот, за развитие на църковното стоителство.
Строежът на църквата „Св. Параскева” в Троян започва във време, когато официалното изграждане на храмове в пределите на Османската империя изисква издаването на ферман – указ от Цариград. Такъв са могли да издействат само много влиятелни българи. Копривщенският чорбаджия Стоян Чалъков, бегликчия, който по онова време живеел в Пловдив, имал такъв авторитет. Той изпратил фермана за църквата „Успение Богородично” в Троянския манастир (построена също през 1835 г.). Предполага се, че Чалъков е издействал ферман и за троянската църква. Иван Ковашки се приготвил за дълъг път и отишъл в Македония, гр. Дебър, за да търси прочути майстори за построяването на църквата. Майсторите дошли, но тогава избухнал спор между видните троянски родове, къде да се построи новата църква. Балювци искали да се направи на черковището „Св. Никола”, в Горни край, Папазовци – в Табашката махала, на черковището „Св. Спас”. Спорът бил решен от дядо Станчо Дрянът, влиятелен и почитан гражданин, който настоял църквата да се издигне в средата на града – на мястото, където се намирал параклисът „Св. Петка”. Изследването на родовата му история разказва, че Станчо Дрянът бил мухтар (кмет) на Горни край в Троян между 1830-1840 г. На тази длъжност обикновено се назначавал човек с добро име, който се ползвал с уважението на околните. Макар и да не бил чорбаджия, думата му се е чувала. Според едно от сведенията, съгражданите му послушали дядо Станчо и било решено точно там да се построи църквата. Станчо откупил свирци, събрали се моми и ергени от цялата нахия (община) и на това място се залюляло буйно хоро. Радостни били всички. Едни играели, други копаели – на смени. Според друга история Станчо Дрянът поставил срок на троянските първенци да мислят, къде да се построи църквата. Вечерта преди срокът да изтече събрал синовете си и ги пратил всеки да докара по кола камъни. През нощта под Турлата заедно изкопали основите на църквата. За изграждането на църквата „Св. Параскева” са дали средства и са работили и други. Част от тези имена свързваме и с построяването на църквата „Успение
Богородично” в Троянския манастир. Това са: х. Михаил от Тетевен; Пенчо Попович (Паисий) от Троян; Стоян Боджакът, който бил като предприемач – доставял камъните и дървения материал. Според преданията в това време свещеници били: поп Стайко от рода на Дреновци, иконом поп Христо от Гадевци, поп Димитър (Дуди), преселен в с. Орешак, и поп Михал. Последният, също по предание, бил смазан от един камък, който се търкулнал от кариерата на Турлата, откъдето вадели камъни за църквата. От троянци ктитори са били: споменатият по-горе Пенчо Попов, Марин и Нено Шипковенски и бащата на х. Петър – Балю. Построената църква е била без купол, без кръст и без камбанария – според повелите на турската власт. Стените й са били с дебелина 1,60 м, затова през войната в 1877 г., когато поради пожара рухнали колоните (стълбовете) и покривът на църквата, зидовете си останали непокътнати. Завършеният храм е бил едина изключителна постройка. Затова
Феликс Каниц ще отбележи в своите пътеписи:

„Църквата, изградена през 1835 г., е единствената архитектурна красота на града. Аз исках в нейните хубави резби (марангоз) да позная ръката на бащата на прочутия майстор поп Константин от Трявна, а колкото до стълбовете, на които се крепеше олтарът, считам, че са от римски стил. Особено впечатление ми направи женското отделение, което е преградено от останалата част с дървена решетка.”

Към това ще добавим и едно друго известно описание:

„Троян, велико село под планината, без турци, и около него има няколко български села, които се именуват колиби – на добро място разположено, с една красна църква, и едно славянобългарско училище.”

Това описват Емануил Васкидович и Неофит Хилендарски в своето „Краткое политическое землеописание за обучение на Болгарското Младенчество”, (Крагуевац, 1835 г.) Иконостасът е бил изработен с хубава резба от орехово дърво. Колоните, които са поддържали богатия балдахин на престола, били римски фрагменти. За иконите не се знае нищо. Църквата била осветена от епископ Дионисий Ловченски, грък, на именния му ден 3 октомври 1835 г. (стар стил), на празника на св. Дионисий Ареопагит. Според показанията на други, например съвременника на тези събития поп Станчо, освещаването й станало на Петковден същата година. В църквата, в която женското отделение било отделено от мъжкото, през турско време бил спазван строго ред. На жените се забранявало да влизат в мъжкото отделение, те минавали през специален вход – през задните (западните) врати. Мъжете отивали в църква с бръснати глави: само на върха на главата оставяли кичур коса (косак). Те носели бели фесове. На запазените два бронзови свещника пред олтара били отбелязани следните имена на ктитори: на единия свещник: Марин, Нено, Пенчо, Балю, а на другия – Пенчо Попов, 1838 г. Същите лица – Марин и Нено от Шипковените, Пенчо (Паисий) от Папазовци и Балю от Балювци – са главните инициатори за построяването на църквата.
През времето на бурните освободителните борби пепелищата не подминали и Троянския край. В лятото на 1877г. Троян бил изгорен от турските башибозуци. От историята знаем, че османските орди запалили първо училището, което изгоряло бързо, защото било
полумасивно, но не така лесно било да разсипят хубавата и грамадна църква. Яките каменни стени, дебели 1,60 м, си останали цели, обгорени само от пожара. Всички дървени части отвътре: светият престол, иконостасът на олтара, който бил изработен с хубави резби (марангоз) от бащата на поп Константин из Трявна, владишкият трон и други по-дребни неща – всичко изгоряло. Останали запазени само двата големи бронзови свещника пред олтара. Изгорели и църковни книги, изпъстрени с много летописни бележки и ценни сведения, изгорели и старинни ръкописи, съхранявани в църквата. Първенство в опустошителната работа се падало на турците от близкото село Добродан, които били най-освирепели и озлобени. Разказват, че те се покачили на покрива с кирки и лопати, за да го срутят, понеже огънят не можал да стори това. Относно тези паметни събития един съхранен Псалтир, издаден през 1862 г. съдържа приписка:

„Троянската градска черкова, разрушена от турските башибозуци през 1877 г., изгорена на 6 август същата година, а възстановена през 1879 г. Преосветена на 29-ти декември 1879 г. от охридския митрополит Натанаил, управляващ Ловчанска епархия. Написах аз свещеник Стефан п. Димитров”.

Приписката е написана от протойерей Стефан поп Димитров, родом от с. Орешак. Още две ценни сведения намираме в полетата към богослужебните книги. Към Миней за месец декември четем: „На тоя ден 1877 г. (26 ден) руските войски преминаха Троянския проход, подпомогнати от смели троянчани при изкарване топовете”. И още една за същия ден:

„На 1877 г. 26/12 при преминаване на руските войски през Балкана паднаха убити 11 човека руски войници и троянецът Христо Иванов Исикийски. За него иам извадена песен”.

Троянци, осиротели и бездомни, е трябвало да си строят нови къщи, нова църква и училище. Откъде са взели толкова средства, за да възобновят изгорелия град, не може да се каже. Известни са само следните факти: братята от Троянската света обител са дарили за църквата 60 наполеона, а за училището – 50. През април 1879 г., по молбата на Димитрика Икономов и Власи П. Балевски, Руското окупационно управление в Търново е отпуснало помощ за църквата от 3 000 франка. За подновяването на църквата (1879 г.) отначало са работили доброволци от града и махалите. Те разчистили останалите от разрушението материали, като с пръстта и с по-дребните камъни засипали и заравнили мястото, което е довело до повдигането на пода, вкопан преди това почти на 2 метра дълбочина. Майсторите на подновената църква са неизвестни. Направен бил солиден покрив с дървено кубе, което през 1905 г. е подновено с друго. Покривът бил подпрян с осем каменни колони (с обиколка 1,60 м), между които отгоре се образували сводове.
Подновената църква е осветена от митрополит Натанаил Охридски на 29 декември (стар стил) 1879 г. Направена набързо, църквата имала незадоволителна украса. Подът бил застлан с прости плочи, солеят – с груби камъни. Стените били грубо измазани. Иконостасът – без иконопис. Само царските двери имали резба, но и тя била семпла. Амвонът, чиято стълба се извивала около една колона, бил направен от цимент. Жертвеникът също (дървената рамка била подарена от Стана Хр. Клисурска). Незадоволителната украса на църквата е наложила в последствие да се направят известни подобрения, съобразно изискванията на по-новото време. Те са ставали постепенно. Владишкият трон, с хубава резба, е направен в 1901 г. от майстора Георги Ив. Караджов, българин от Македония. През 1902 г., по инициатива на Църковното настоятелство, председателствано от свещ. Стефан П. Димитров, се премахва каменният под и се заменя с такъв от дъски. Плочите са използвани за настилката в църковния двор. В същата година се поставя началото и на хоровото пеене в църквата, като се основава смесен църковен хор от тогавашния учител в прогимназияра Ст. Грънчаров. През 30-те години хорът е под диригентството на Ив. Цанков, чиновник. В 1903 г. се изгражда артиката и се поставят прозорци, а по-късно, през 1905 г. – ново кубе, от майстор Ив. Ст. Милиджийски, от гр. Трявна. От 1 май 1907 г., когато председателството на Църковното настоятелство се заема от свещеника Христо Дренски, последното, с ценното съдействие на Н. Гимиджийски, деятелен гражданин и дългогодишен член на Настоятелството, предприема нови, по-значителни поправки. Започва разширяването на църковния двор от северната и южната му страни, а на западната се изграждат стъпала, които му придават амфитеатрален вид. Хубава картина представлявали тук запалените свещи през нощта следу големия празник Възкресение Христово. Така е и до днес. През 1909 и 1910 г. се измазват отвътре стените на църквата с нова, хубава и солидна мазилка. По случай 100 годишнината от построяването й, 1935 – 1936 година, се изографисва църквата от художника Господин Желязков, който е съосновател на Дружеството на художниците иконописци и резбари през 1925 г. Той работи в екип с младите тогава художници Георги Богданов, Илия Пефев и Ал. Давидов. През 1915 г. е започната работа по двете антрета пред входните врати на църквата, но поради избухването на Първата световна война е прекъсната, и те биват довършени през 1926 г. от предприемача Христо Влаев. През 1930/1931 г. при църквата е направен удобен салон за беседи, каквито се изнасяли почти всеки празничен ден. От 1935 година датира нов солей и нов великолепен иконостас от резба, рядък по своята художествена изработка, от художника резбар Методи Балалчев от София. Църквата е снабдена с електрическа
инсталация, дарена от Георги Дамянов, живущ в гр. Ловеч. Мраморната плоча под главния полюлей е подарена от Спас и Пена Марковски.
Още от периода преди Освобождението до 1896 г. някои заслужили на църквата покойници от града били погребвани до зидовете на самата църква. След това обаче църковната управа забранява това. Там били оставени по-хубавите паметници, а старите кръстове били премахнати. За да има църквата по-големи доходи, тъй като тя е поддържала до 1881 г. и училищата в града, управата, със съгласието на епископ Иларион Ловчански, още през 1855 г. решава да налага такси на гробните места. Освен от това, църквата е получавала приходи от дискуси, от венчавки и вули за венчаване, от свещи, от дарения и др. Камбанарията на църквата е построена през 1887 г. (Преди това е имало дървена такава). Майстор е Атанас Денев от с. Скорците, Тревненско. Тя е триетажна каменна сграда, висока 10 м. В нея са поставени две камбани, по-малката от които е купена по-рано. На нея четем следния надпис: „Подарокъ от братия Иванъ Николовъ и Минко М. Пеновски – за гр. Троян прелял М. Дюкмеджиев, София, 1914 г.”. Споменатото преотливане на камбаната се е налагало, защото е била пукната. На външаната й страна са изобразени ангелчета. На по-голямата камбана четем следния надпис: „Дело на Лазаръ Димитров, македонец, из околия Разлог, село Банско”. Вероятно, тая камбана е доставена от Църковното настоятелство. На външната й страна са изобразени св. Йоан Златоуст, св. Георги и пресвета Богородица.

/Из книгата
„180 години храм Св.Параскева“,
гр.Троян 2015г./