Да си спомним за будителя Найден Ангелов

В навечерието на деня на народните будители тази година си спомняме за Найден Ангелов, който ни напусна точно преди един месец на 01.10.2020 г.

Човекът, който знаеше най- много за Калейца през последния век.
Той бе от онези все по-редки хора, които носят възрожденския пламък, пръскат от своя талант в различни области, дават на другите богатства, с които са надарени свише. Малко хора имат толкова богата биография, направили са толкова много за своя край и на своето поприще, дали са и са получавали толкова любов! Найден Ангелов – учителят –легенда от Езиковата гимназия, запалил за литературата десетки будни младежи, е роден в Калейца. Гимназия завършва в Троян, а после, в трудните следвоенни години, българска и руска фиология в Софийския униветситет. Бил е за кратко уредник-редактор в Държавно издателство „ Наука и изкуство“, методист-библиотекар в читалището в Троян, старши инспектор по културните въпроси към ОНС – Ловеч.
Ацата, както е известен сред своите питомци, заслужил и по сърце, и по същина званието Глевен учител по литература. Свързал е тясно живота си с най-престижното средно учебно заведение в област Ловеч – Езиковата гимназия , където работи от 1964 г. до 1990 г. Ръководи рецитаторски кръжок и драматичния състав на училището. Със своите ученици поставя пиеси, които остават сред най-трайните следи в спомените за онези години. Преди това е учителствал десетина години в село Врабево, където също е поставил редица пиеси. Още по-преди за година работи в Троян – 1953-1954 г.,участва в създаването на новия читалищен дом, на детска музикална школа, градска духова музика, оперетата. Един от основтелите е на Троянския драматичен театър.
В Ловешкия период на своя живот Найден Ангелов ръководи литературния кръжок към местното училище,сред основателите е на Клуба на дейците на културата, на който е бил почитен председател, след 18 години председателство. Няколко години е ръководил и литературно-творческия младежки кабинет и тетрален състав в Профсъюзния дом на културата.
Като лектор на дружество „Знание“ е изнесъл на 300 лекции в областта на литературата, естетиката и културата. Автор е на над 400 статии в переодичния печат в регионалните издания. Също така дарява на библиотеката в Ловеч 205 книги с оригинални афтографи на видни български писатели, сред които са и мнозина негови приятели.
На ловешката общественост и на десетките си ученици от елитната Езикова гимназия Найден Ангелов е известен още и с прозвището Учителя. Сред неговите питомници са много известни личности, успели в разлинчи поприща, помнещи го с добро и уважение. Един от най-изтъкнатите му ученици, Николай Цачев споделя: „ Особено съм му благодарен за усилията, търпението, отзивчивостта и специфичния личен подход да предаде на своите ученици своята обич към литературата и изкуството“. Може само да се гордеем, че подобна личност е родом от нашия край й да запомним с добро делата му и препрочитаме написаното от него през годните.
(Използвани са материали от статия на Галя Лалева.)

*

Черната писалка

В дни на душевни вълнения
аз я грабвам – пиша за вас,
що в кръвта на дедите съзирахте
чистотата на слънчев елмаз.
За духа, що гореше в гърдите ви,
за железните бойни сърца,
за незнайните слънчеви редници,
паднали с кървав цвят на уста.
В тях забравям разлъката бащина;
в тях изгарям неволи- тъга;
в тях прозирам земята бленувана
И мимичето с нежна душа.
Троян, 1945( Стихотворението е от първата ръкописна стихосбирка на Найден Ангелов, която съдържа 29 творби.)
*
Най-известна част от творчеството му завинаги ще остане тази, посветена на поета Ламар, с който остават близки приятели до смъртта на поета:
Как си Ламаре? – питат го приятели
Идейно съм много добре! – бил краткия, но двусмислен отговор.
*
С Мильо, сина на Ламар, в полунощ решихме да отпътуваме с „Пежото“ от Драгалевци за София.
-Момчета, недейте! Употребихте от Ивайловградското!
Не се подчинихме и тръгнахме. При „ Хладилника“ проверка. Наложи се да отстъпим волана на дежурния офицер, който ни прибра вкъщи.
Сутринта Мильо ме прати до Драгалевци да кажа на баща му да се обади на генералите, за да върнат шофьорската му книжка.
Кажи на Мильо, че аз съм му купил автомобил. Акъл не мога да му купувам! – беше категоричния отгвор.
*
Отиваше да открива изложба на склуптора Иван Варчев в родното му село Калейца.
-Той е много талантлив. Защо не открие изложбата в София, за да го видят големите ценители на изкуството? – му предложили приятели.
-По- добре да те оценят сто честни люде на село, отколкото хиляди нечестни в столицата! – опровергал ги поета.
*
Поздравих го за литературна награда.
-Голяма работа! Яков награди Исака, а Исака награди Якова! – самоиронично и скромно се усмихна свободомислещия поет.
*
Обядваме в клуба на журналистите. Идва сервитьорът Кирчо да му плащаме.
-Кирчо, гозбата ти днес не е вкусна! – недовлства поетът.
– Като вашите стихове, бай Лальо! – отговаря Кирчо и заминава към кухнята.
*
Скоро прескочих до София. По стар навик тръгнах по драгалевския път ( та нали ще научи после, че не съм отишъл първо при него, а съм се отбивал тук и там).
Но…него вече го няма.
Натиснах бялата портичка и влязох. Беше привечер. Замръзналите дървета в градината скриптяха с клони над мястото, където обикновенно имаше пъртина към къщата. Тъй си мисли понякога човек, когато разбере колко скъпи неща таи в душата си, че само той обича много и ревниво.
По стъпалата снегът също не беше разринат.
Тихо.
„ Найдене, пак ще забръска!“
Кой ли е? Ослушвам се и не виждам никого наоколо. Някъде дълбоко в мен звучат одавнашни думи на поета. Той ми викаше, когато сутрин заставашена прага и оглеждаше равнината надолу, а след това се засуетяваше около туристическата раница и ските.
Заслизах по стъпалата. Клонът на джанката ме опомни. Нали поетът я донесе тук чак от Калейца. Рекох си, дървото усеша, че калейчанин е дошъл, и се обажда с клонка. Огледах дръвчето. Листата ги няма. Зима е. Но нещо ми подсказва, че има и друго. Скърших една мъничка клонка – суха, скърших втора – и тя суха. Разбрах- линее дръвчето, свършил се е сокът от Калейца и то умира тихо, невидимо.
Преди години донесохме двама дръвчето. Бяхме увили корена му с една торба с калейшка пръст. Засадихме го на края и пихме по една чаша вино.
-Както аз съм хванал корен тука, и то ще хване! – каза Ламар и се засмя.
Не зная колко хвана корен поетът под Витоша, но самия факт, че във всичко си останана калейчанин говори за силата на рождения корен.
Светла да е паметта на този изключителен човек, възторжен , духовит и заслужил уважение калейчанин. Сега вече и той е сред нашите будители в компанията на Ламар, там , сред своите.