Срещата – откъс от „Левски“ на Яна Язова

Изданието е посветено  на 130-годишнината от героичната гибел на Апостола на свободата

Срещата с Васил Левски е  откъс от книгата  Яна Язова (Люба Ганчева, прекръстена на Яна Язова от Балабанов) „Левски“, първи том на трилогията “Балкани”. Текстът е събран, разчетен и подготвен за печат по авторски ръкописи от Петър Величков. Изданието е посветено  на 130-годишнината от героичната гибел
на Апостола на свободата ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Срещата
– Какво правиш тука, човече? – извика госпожа Евпраксия тъй
гръмогласно, че в стаята се получи ехо. – Не знаеш ли, че подир тебе е пусната потеря? Мюдюринът те търси из цяло Карлово, обърнал е всички къщи наопаки, а Джинджи Хасан и Хаджи Мустафа претърсват всички пътища и пътеки?
Серафима стана и погледна беглеца в очите.
– Предполагах – спокойно се усмихна Дякона, като пое голямата десница на госпожа Евпраксия и я целуна с благоговение. – Още
60 стои сега върху печата на Раковски, на войводата Панайот Хитов, а ето го сега пред теб върху неговото бойно знаме!
Госпожа Евпраксия повдигна внимателно единия край на знамето и сложи разтрепераните си устни върху него.
– Ти си достойна да целунеш златния лев! – каза Васил Левски.
– Не – отдръпна се Евпраксия, сякаш я караха да извърши светотатство. – Аз съм една грешна жена!…
Дякона обърна очите си към сестра Серафима. Той направи
това за първи път, откакто бе влязла госпожа Евпраксия.
– Сестро Серафима – повелително я извика той. – Искаш ли и
ти да целунеш тази светиня?… Под нея паднаха и ще продължават
да гинат българските мъже, които се бият за твоята свобода!
Сестра Серафима стана и се приближи до него. Васил Левски се
изправи и поднесе към нея знамето. Тя сложи устните си върху
червеното поле и когато ги повдигна, цяла потрепера от погледа,
който бившият дякон беше вперил в нея.
– С тази целувка аз купувам твоята душа! – властно произнесе
той. – Ти седеше забравена настрани и мислеше, че не те виждам.
Но аз тебе посветих тази нощ и те заклех в светото дело! Ако ти ми
измениш или проговориш за това, което чу и видя тук, пред когото
не трябва, аз ще те убия!…
Серафима го погледна и разбра, че той казва истината. Госпожа Евпраксия заплака от вълнение, без да се сети да изтрие сълзите, които се търкаляха по грубите й бузи.Срещата с Васил Левски
– И без да я кълнеш, Серафима никога няма да те издаде –
свести се по едно време тя. – Какво можем да направим ние, две
слаби жени, освен да умрем в мълчание?
– Това съм дошъл да ти кажа – какво ще правиш отсега нататък – каза Васил Левски, като сгъна внимателно знамето и го нареди в пояса си. – И тъй като това сам човек не може да прави, ти ще
трябва да си привлечеш много такива другарки като Серафима.
Нашият опит да събудим тази година като въстание народа с нашите две добре организирани чети, пропадна. Аз се убедих с очите си. С цената на собствения си живот се убедих че времето на четите свърши!…
На 28 април две чети с по четиридесет души юнаци минахме
Дунава, едната на Филип Тотю, която слезе при Свищов, а другата
на Панайот Хитов, която слезе при Тутракан, срещу най-дивия Делиорман, където турското население носи на рамото си шишанета като цепеници. Минахме през мрачни и тъмни села, като Кузой, Турлак, Попово и непроходимото Герлово, като водехме навсякъде схватки с татари и турски потери. Когато потерите ни даваха кратък отдих, аз се отбивах в съседните села, казвах на селяните, че войводата им праща много здраве и ги кани да се готвят за деня на общото въстание. Ти не можеш да си представиш как ме гледаха тези заспали хора. Сякаш насън им се явяваше архангел Гавраил.
Тогава разбрах, че викам на глухи, а размахвам меча си пред
слепи. Ще минем и ще заминем… Те ще забравят. Ще помислят, че
са сънували чета въоръжени юнаци, която ги е канила на бой за
свобода. А може да ни помислят и за луди. факлата, която съм
хвърлил бежешком в туй или онуй село, ще угасне веднага. Такъв
като мене трябва да отиде в едно село много пъти, за да го чуят и
разберат, или да избере и посвети в идеята местни хора, които да
вършат неговата работа.
Тези мисли аз се опитах да кажа и на нашия войвода, когато е
големи усилия се изкачихме на Сливенския балкан на връх Българка, който е старо хайдушко свърталище на Панайот Хитов. „Ние сме ластовиците на близката пролет – каза войводата. – Стига само да чуят за нас и ние трябва да мислим, че сме изпълнили добре нашата задача.“
Действително, вестта за идването на войводата с чета отбор
юнаци в Балкана трябва да се е разнесла по цялото Тракийско поле, защото при нас на връх Българка се събраха много смели момци от околните села и центрове, като Ямбол, Карнобат и Стара Загора, които чули, че Балканът гъмжал от хиляди хвъркати юнаци с огнени пушки, които сами стреляли. Те се събраха под златния лев на това знаме, което се развяваше на връх Българка, и войводата ги разпита какво оръжие имат, какъв годен добитък и колко пари са събрали. Тогава видях как отговорът на момците много наскърби Панайот войвода.

Вие нямата дори прилично оръжие! – каза той.
– С вили и брадви ли смятате да съборите Отоманската империя?
Върнете се и от днес нататък почнете да се готвите, защото аз видях, че българите още нямат организация.“
И той като тебе научи от вестник „Македония“, че Филип Тотю
е слязъл при Свищов, но бил заобиколен от турците при село Върбовка. След едно сражение Филип Тотю пробил потерята и минал, преследван по петите от турска войска, набързо пристигнала от Търново. Над Килифарево четата отново попаднала в турския обръч и в страшна борба на живот и смърт много четници паднали в боя, а други, тежко ранени, паднали в плен. Филип Тотю останал там с четирима души и навярно до ден днешен скита из Балкана да търси верния си приятел войводата Панайота, е когото имаха среща в Сливенския балкан, където да се съберат и да споделят впечатленията доколко са подготвили духовете в Българско за бунт.
Когато Панайот войвода научи, че Филип Тотю е достигнал
някъде към Троянския манастир, ние се вдигнахме от връх Българка и поехме по билото на Балкана да го достигнем. На връх Амбарица аз се отделих от четата, за да сляза в Карлово и да подготвя с блага вест моите приятели, но те ме изпреварили и като достойни мои другари навлекли вече веригите в затвора. От Карлово се качих отново на планината и като изгубих дири под снеговете на Юмручал, слязох при вас да ви кажа това, което разправям навсякъде:
Гответе се! С чети ние няма да се освободим! Нам е нужна
вътрешна организация! Всеки от нас трябва да стане четник на
една тайна местна чета, която трябва да се въоръжава в мълчание, да приготовлява всичко необходимо и да се обучава за деня, в който ще се почувстваме готови и ще се вдигнем като един човек да се освободим!“
Госпожа Евпраксия изслуша с напрегнато внимание неговите
думи.
– Ти си развявал байрак в Балкана, но виждам, че не си газил
шумата със затворени очи – каза тя. – Аз съм съгласна с тебе. И аз
досега трябва да съм чувствала нуждата от това подготвяне, защото съм се стремила според силите си да уредя по този начин нашето общежитие. Нали и ние сме една чета, и то много по-голяма от вашата? И ние сме се ръководили при нашата работа от една определена цел. Утре аз ще те разведа из целия манастир и ще ти покажа навсякъде каквото работим.
– А как ще ме представиш на твоите сестри во Христе? – усмихнато запита Васил Левски.
– Не се бой – изръмжа госпожа Евпраксия, като вдигна голямата си снага с енергията на младо момиче. – Сестра Анисия досега
вече се е разпоредила, щото шестдесет калугерки да знаят, че ти си в манастира. Те са любопитни жени и затова ще понесат своето
изкупление, но ти ще се увериш, че привлечени веднъж в работа, те ще станат неми като гроб, защото под всяко расо тупти сърцето на българка, която се е родила в страдание и продължава да търпи мъките на робство.

 

Източник
Яна Язова

Свързани статии

Back to top button