Моите четиринадесет години в Троян

Троян експрес като медия е изключително поласкана, че поетът Георги Ганев избра тъкмо нашия сайт, за да разкаже на читателите ни интересни случки от живота си в града ни. Повечето от тях, обещава авторът, са свързани с големи личности – строителите на съвременен Троян. Книгата, която ще се ражда на части тъкмо в акушерската стая на Троян експрес, едва ли ще отговаря на критериите на последователната и изчерпателна мемоаристика – тя по-скоро ще бъде набор от късчета мозайка. Един чист и излъскан до блясък дансинг, върху който добронамереният читател и критичната читателка да могат да изтанцуват любовен блус – блус от края на миналия век. Танцувайте този блус от днес, сряда, и във всяка следваща сряда, когато ще превръщаме сайта си в дансинг за танца, композиран от Ганев под тепетата.
– А защо белетризирани? – запитахме автора, и той беше пределно откровен.
– Спомени, но понякога с елементи от инструментариума на разказа, за да бъдат по-четивни. Прави го добрата европейска и световна литература. Иначе за истинността отговарям пред читателите си, а ако се наложи – и в съда. С доказателства, свидетели и т.н. Аз обичам този град и в книгата няма да включвам сюжети, които биха го превърнали в мой враг. Чрез някои от жителите си, разбира се. Но нека кажа, че Троян ми е поднасял великолепна ракия с аромат на риган, но ми е сервирал понякога и залежал пелин, примесен с прокиснат оцет. Така че, приемете за естествено някои имена да бъдат дадени само с инициали или дори поизменени. Писателят е войник – защо тогава да се лишава от щит.
За всеки случай.
И още нещо: не тъкмо аз, но някои писатели с основание се мислят за богове, защото могат да правят избор в интерес на цялото човечество.
Е, и аз направих избор. В интерес на великолепния Троян – избрах тази поредица да започне в първия ден на календарната пролет. А изборът ми беше споделен от моята колежка Руслана Попсавова, чийто сайт е нещо много полезно за Троян. Четете го!
Честита пролет, троянци – приятели от минали и днешни времена! А защо не и бъдещи? Бъдете здрави!
И разбира се, приятно четене!

НЯКОЛКО ВХОДЯЩИ ДУМИ, КАТО ВЛИЗАНЕ В ТЕМАТА ОТКЪМ БАЛКАНЕЦ И БЕЛИ ОСЪМ

Четиринадесет! Да бяха стихове, щях да съставя с тях сонет. Класически сонет – както е класическа комбинацията троянска сливова и керамична чаша за нея с троянска шарка. Хайде да не изреждам имената на майстори и на двата тези шедьовъра, родени някъде между Капинчо и Търнето, а защо пък не и в китните балканджийски села наоколо. Някои от тях още броя за приятели, идват и по изложенията в Пловдив.
Да, ако питате Шекспир с какво свързва числото 14, този ювелир на сонета ще посочи тъкмо него за отговор. Е, и аз имам три-четири читави сонета в колчана си, единият даже съм го писал директно на английски. Но ако стрелям с тях към мишената на литературната слава, едва ли ще улуча и облачетата прах, вдигнати от средновековните чепици на божествения англичанин. Клеър Дарк, бивша кметица на английския Уулвърхемптън, където живях две години, е родом от Стратфорд на Ейвън, гнездото на Шекспир. Та два дни преди да напусна този 250-хиляден Град на вълците, тази мила дама ми даде 40-минутен прием в кабинета си и след снимките ни някак между другото ме попита:
– Джордж, искаш ли за спомен да се снимаш с костюм на Шекспир? Моя приятелка държи фотографско студио с ретро костюми по темата.
– Защо не, Клеър, но ще прихвана ли от неговата гениалност? Не вярвам, най-много да получа сърбеж и да го отнеса към Пловдив.
Съпругът й така се смя в инвалидната си количка, че зарази и нас двамата.
Та да оставим Шекспир и сонета.
Не и числото му, разбира се – 14.
Четиринадесет години живях в Троян – от 1983-а до 1997-а. Точно две по седем – през комунизма седем, толкова и през първите години на така наречената демокрация. Е, някои по-сполучливо си я наричат преход, а за мен си е посткомунизъм. И най-важното, с мен са напълно съгласни истинските социалисти – онези, които виждаха и в мечтите си, и чрез делата си оня социализъм, с човешкото лице. Има ги и сега – и от младите, и от по-опитните, говорим си понякога. Не ги е гнус да говорят с дясно мислещ човек като мен. Но нека спомена само най-обгорения – моя съвипускник от Английската гимназия в Пловдив, набор 1959-а. Жан Виденов. Един достоен българин – такъв, какъвто беше и като ученик. Другия ми набор, Бойко Борисов, още не съм го питал. Ставало е дума само за футбол и за дългогодишната рана пловдивска – стадиона в строеж на „Ботев”. По журналистически. А лично, понеже колега ме издаде пред него, питането ми беше за друго – за това кой ще трябва да черпи първи. Той, разбира се – защото ми е батко с цели 35 дни. Сгрешил е, че се е родил през юни, а не през юли. Ето, аз имам Джулая на 1 юли, а какво има той? Сал един Ден на детето – 1 юни. Предупредих го още навремето да не бъде дете в политиката. И какво доказателство за обратното ми даде малко по-късно той – кандидатурата на Цецка Цачева. Нейсе…
Е, май се отплеснах от темата, но като че ли е за добро. Защото много ясно чувам как някои троянци, пък и пловдивчани, ме питат:
– Е, Жоро, с тези набори сигурно в гаража си имаш набор от три-четири лъскави лимузини…
Грешите, приятели. Защото в момента навлизам в темата и съм някъде между Балканец и Бели Осъм, още преди моста, шофирайки своята „Баба Фиеста”. За по-материално мислещите троянци, които вече ми се смеят, бих добавил: горд баща съм на две деца, толкова са и апартаментите ми в Пловдив. И това ми стига. Може и да си купя по-добра кола, ако спра да давам пари за лечение. А защо не частен самолет или яхта, стига материално мислещите троянци – какво учтиво съчетание! – да построят летище или пристанище. Най-ценното за мен в живота след хората, които обичам и ме обичат, винаги е била личната ми СВОБОДА. Да дишам и да пиша така, както искам. И затова моите приятели и читатели ми вярват. Не съм ги лъгал никога, няма да ги излъжа и сега. И нещо лично – очаквате ли да ви излъже човек, който в момента води битка с рак, човек, който е смело сърце, но все пак не знае колко му остава и какво ще остави? И да остави на Троян писмен инструмент или машина, годни за бракуване само? Това може да го направи Банев, не и Ганев. Все пак разликата в първата буква и в първите седем години е съществената! И за да свърша по темата, ето ви водещата строфа в следващата ми поетична книга:

Ако нещо дължиш – бързо връщай,
а длъжниците свои изчаквай.
Този свят ти е временна къща.
Значи – тръгнеш ли ти за Оттатък –

тъй челото ти чисто да свети,
че да грейне пътека огромна.
И тогава не книги, поете,
а достойнството твое да помнят.

………………………………………………………………………………….

Защо все пак пиша тези троянски спомени? Честно казано, защото все по-настойчиво ме завладява усещането, че в днешен Троян за мнозина съм непознат. Суета, разбира се. Но и болка, че съм се отдалечил не от град, а от приятел, когото обичам. Имам много близки на сърцето си, разбира се. Вчера ми се обади художникът Тодор Иванов – Торонто, бивш колега от учителския ми период в Троян, а днес получих по „Еконт” поетичната книга на неговата съпруга Денка Иванова, приятелка и сестра по перо от литературния кабинет „Минко Николов” към читалище „Наука”. В минутите след това се случи нещо, което много точно се вписва в тези встъпителни редове и категорично си струва да бъде разказано.
Нетърпелив, отворих пратката, за да разгледам книгата и така, с нея в ръка, влязох в двора на нашата кооперация, където около широката маса до барбекюто вече бяха насядали Дворяните с бири в ръце, а децата им играеха наоколо. Вече сте се досетили, нали – наричам ги така, защото кой сяда в двора – Дворяните, разбира се. Е, руските царе деспоти са пращали мнозина от своите дворяни на заточение в Сибир. Но доайенът на компанията, моя милост, си цени хората. Впрочем всички тук се ценим взаимно и затова няма по-задружна кооперация от нашата. Тук, в двора, сме организирали и изложби с рисунки на децата, и състезания между тях, и литературни четения, и обиколки на махалата с велосипеди по точен маршрут… И винаги шеги и смях, смях и шеги, които се раждат от нищото. Веднъж, преди две години, моторът на компанията Венци, който е и домоуправител, ме подкани:
– Жоро, на тебе се пада честта за първата наздравица.
– Чакай бе, защо аз, на моите 16 години. Дори не съм сигурен дали пия алкохол, не изкушавай тийнейджъра.
– Жоро, не разменяй местата на цифрите, засрами се – нали истината ни е иконата! – прихна Ирина, кореспондент на БТА в Пловдив. Тя първа се досети за шегата на 61-годишния ученик на живота, а дъщеря ми, тогава на 12, добави:
– Ами да, той е на 16, още не му е дошъл акълът в главата. Виж, аз на 21 вече съм пълнолетна.
Та това е нашата атмосфера. Винаги готови! Винаги верни на партията шах! – както имаше едни пионерски и комсомолски девици, пардон – девизи, през комунизма.
Та влизам в двора с книга в ръка и Искра, съпругата на Венци, веднага я забеляза. Тя е софиянка и пловдивска снаха – живото доказателство за това кой от тези два града е по-добър. Навремето предложих на бившия ни кмет в пловдивския район Източен Иван Тотев, вече втори мандат кмет на Пловдив, да снима Искра и заедно с мое интервю с нея, да прати снимката на Йорданка Фандъкова някъде между празниците на двата града – 6 септември и 17 септември. Обаче на Тотев не му дойде вдъхновение да направи Съединението с мен, може би нямаше Вяра, а за Надежда и Любов да не говорим. И какво мислите, стигна ли той до трети мандат? Това беше причината да не го изберат пловдивчани – ха, ха! – и оттогава не съм спрял да се шегувам и да му го напомням при случай.
– Жоро пак носи бестселър – оповести Искра на компанията.
– Абсолютно – книга на една интересна поетеса от Троян.
– Е-е-е, стига с тоя Троян, бе – обади се Стефан, съпругът на Ирина, той е сведущ по много въпроси, в това число по футбола, пък и още активно гони топката – ти за Стара Загора не говориш толкова. Все пак си бил директор и главен редактор на футболния вестник на „Берое”.
– Е, добре, искате ли да ви разкажа как Троян за първи път ме изгони публично, по точно не Троян, а една троянка, и то тъкмо към Заарата? – запитах ги, защото точно споменаването и на двата града извика в паметта ми този случай.
– О кей, отварям ти една бира да намажеш гърлото – предложи да почерпи Божо, съпругът на Веска.
– Забравяш, че докторите ще ми вдигнат червен картон. Дават ми само червено, и то не повече от 100-150 грама вечер. Аз предпочитам мавруд или мерло. Като ме обичаш толкова, върви ми купи на чаша от адаша във „Фаворит”.
– Сто метра е само, не почвай историята, преди да съм се върнал – засили се Божо.
Малко по-късно, накървил гласните струни, им разказах следната история.
Действието се развива в големия салон на читалище „Наука -1870”. Е, точна дата не помня, но беше сезон 1996-1997-а година. Помня много добре това, защото голямото турне на Младежкия духов оркестър с мажоретки в Северна Ирландия и Франция беше завършило, а по това време аз бях и в състава на читалищното настоятелство. Същата вечер салонът вреше и кипеше – в рамките на читалищно събрание членовете трябваше да вземат страна „кой крив, кой прав” в разгорещения спор между двама силни читалищни противници, и двамата мои приятели: Николай Ганков, режисьор, а тогава и секретар на читалището, и Илиян Тодоров, главен художествен ръководител на целия състав и диригент на оркестъра. Прецених внимателно аргументите на двамата в един спор, който беше широко известен и се разгаряше седмици наред преди събранието. Бях на страната на Илиян и съвестта ми диктуваше да се изкажа в този смисъл. Това и направих, но успоредно бях решил да ги призова към помирение – ожесточената им схватка разбиваше читалището, не беше в интерес на голямата маса от негови членове, а съсипваше и авторитета на тази културна институция пред обществото. Бях се и поядосал предварително – на заседанието на читалищното настоятелство преди събранието сметнах за коректно предварително да споделя позицията си и го направих, а един от поддръжниците на Николай изрече сталинската реплика: „Който не е с нас, е против нас”. Това ми дойде в повече – къде ме пращаше този синковец, към Гулаг ли?
На събранието бях от малкото, които не застанаха на удобната позиция „с нас”. Атмосферата беше ужасна: викове, дюдюкания, тук-таме скандирания и откъснали се псувни от дрезгави гласове, в които понякога полът беше трудно определим.
– Вижте, – опитах се да търся мира и добрата кауза – не ви ли е ясно, че влязохте в мач, в който не си вкарвате взаимно голове, а пълните с топки на омраза вратата на читалището. А тя е свещена тази врата –и двамата влизате през нея, за да правите изкуство. Николай, смири се и овладей кохортата си, знаеш, че си ми приятел и те уважавам и като режисьор, и като читалищен мотор – заиграх с предвапително намислена рима и добавих. – Илияне, в конкретната ситуация съм на твоя страна, но моля те, бъди по-дипломатичен.
Напразно. От публиката се чуха автоматни откоси по мой адрес като:
– Предател! Забрави ли кой те вкара в партията на Дертлиев?
„Никой освен убежденията ми и личността ми” – щях да отговоря, но на мач никога не се надвиквам с феновете на противника.
– Взе те Илиян на екскурзия до Северна Ирландия и Франция и взе да биеш тъпана в неговия оркестър. Тъпанар! – изви фалцет гласът на любител актьор от читалищната трупа, добър мой познат, когото възприемах като приятел. (Слава богу, още е такъв – разбрах го, когато години по-късно ми се извини, а през 2020-а застана до мен в центъра на Троян за благотворителната ми акция в памет на моя приятел, поета Ивайло Иванов).
„На турнето бях с три функции: основната – като преводач. Превеждах и в двете държави от и на английски във всеки момент, когато това се изискваше; като журналист – впоследствие написах голям репортажен пътепис за турнето, който беше публикуван в три последователни броя на „Троянски глас”; и не на последно място – като читалищен настоятел, т.е. формално като водач на групата от ръководството на читалището. Иначе истинският водач си беше Илиян Тодоров – авторитетен, знаещ, можещ, вдъхновяващ хората си”. Щях да отговоря по този начин, но на мач не влизам в спор с подкупените рефери.
И тогава от публиката прогърмя женски глас:
– Обратно в Стара Загора!
– Така ли? – реагирах мълниеносно – А може би към лагера „Слънчев бряг” край Ловеч, че е по-близко…
Тук вече ме заболя. Някой от Троян да ме връща в Стара Загора – града, от който съзнателно се бях отказал, а заедно с него бяха родителите ми и обещаваща журналистическа кариера в авторитетното тогава Радио Стара Загора. Вярно, от най-ниското стъпало – на литературен сътрудник, но с голям потенциал за растеж.
В следващия откъс ще разкажа по-подробно защо и как се озовах в Троян. Иска ми се обаче още тук да изясня нещо. Не съм се чувствал нито за миг непълноценен край Бели Осъм. Напратив, вписах се добре във всички професии, които упражнявах. Но и до днес у мнозина троянци от моите съвременници, та даже и у наричани от мен приятели, е живо мнението, че съм станал „заврян зет” в Троян с битови и жилищни мотиви. Да, бях подготвен за нещо подобно като отношение – от деня, в който реших, че ще живея в Троян, внимателно изчетох Иван Хаджийски. И да, формули като „поканен” и „приведен” под Капинчо няма – формулата е „заврян зет”. Някой, който е грешник, достоен за ада, но видите ли, заврял се е в райската градина. Моля, не иронизирам – истината е, че доведен тук от любовта към жена, аз постепенно открих свои райски моменти и в историята, и в културата, и в хората на Троян. Поставям този град веднага след любимия ми Пловдив, но в специално място на сърцето си. Колкото до имотното ми състояние в града на поетите и липите, троянецът Павел Мирчев, който веднъж ми гостува в Стара Загора, за да ми окаже приятелска помощ, може да разкаже доволно. Той е бил и в голямото ни жилище в града – половината от триетажна къща над градския стадион, точно срещу големия парк Аязмото, и във вилата ни в село Калояновец с един декар дворно място.
Чувствам се некомфортно, като пиша това. Но си мисля, че трябва. Трябва, защото отново търся път към Троян. Сърцето ми има нужда от него. А аз пътища винаги търся с истината – и като журналист, и като писател, и като човек изобщо.
После, веднага след като заех мястото си в салона по време на злополучното събрание, при мен дойде да ме успокои един добър човек – Радослав Стойчев. Ех, Руди, знам, че има много като теб – винаги съм го чувствал. Но ги има и другите. Такъв е животът – даже и в древния и мъдър Пловдив. На него посветих цяла книга със стихотворения – „Този град ме позна”, спечелила конкурса на общината за финансиране и издадена от авторитетното пловдивско издателство „Летера”.
„Няма друг такъв поет в българската литература, – възкликна ерудиран местен ценител по време на премиерата – който да посвети цели 37 стихотворения на един град!”
„Не ги е поветил на един град, събрал ги е покрай темата за града” – веднага го репликирах. Защото това е истината. В книгата ми има три групи стихотворения. Първата е действително от такива, които са директно посветени на Пловдив – няколко от тях критиците нарекоха емблематични. Втората включва творби, посветени на изтъкнати пловдивски творци – сред тях и три на моя приятел, големия световен музикант, пловдивчанинът Милчо Левиев. Само отсъствието ми от Пловдив попречи тези три стихотворения под формата на книжни лястовици да полетят към всемира заедно с праха на гениалния маестро, разпръснат от жената на сърцето му Вики Алмазиду над трите обиталища на духа му в Америка, Гърция и България. В третата група са стихотворения, предимно любовни, които съдържат пловдивска топонимия – имена на улици, площади, заведения…
А професор Иван Станков от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, състудент от моята група в същия ВУЗ, в последните години изключително успешен писател – същият, който произнесе надгробното слово за Ивайло Иванов, ми каза на маса:
– Е, Жоро, след приема на „Този град ме позна” от читателите, можеш сам да напишеш отзив за книгата си в едно-едничко изречение: „Този град ме призна”.
И действително, журналистът и поет Стоян Терзиев отбеляза: „Георги Ганев не само има името на Св. Георги Победоносец – той дефилира в града на тепетата като победител, носен на двуколката от две могъщи колела – безспорния си талант и любовта си към Пловдив”.
Пиша това не за да се хваля – подобен мотив ми е чужд. Пиша го, за да ви подготвя да разберете какво съм чувствал, когато си зададох въпроса: Ами Троян? Какво направих за него, какво написах? Три стихотворения му посветих, публикувани в „Троянски глас” – първото от Минчо Доков за юбилея на града през 1998 г., второто и третото от Румяна Моканова в по-скорошните години. Малко, твърде малко като отговор на това, което кътам в сърцето си.
Ето, затова започвам с тези спомени – късчета от живота ми отвъд Беклемето. Троянци, аз съм готов и изпълнен с вдъхновение да пиша. А вие готови ли сте да четете? Но не само. Готови ли сте да коментирате прочетеното? На един писател това му се иска точно толкова, колкото в момента жадувам аз за една бира „Старопрамен”, а нямам шанс – сам съм си я забранил. Усмихвам се, защото си спомням колко лесно в Англия приучвах приятелите си да казват пловдивската дума „майна” и колко смешни бяха, когато се мъчеха да изговарят моята сентенция „Гинес днес”, като поставят ударението в името на бирата на втората сричка, за да стане римата с „днес”.
Е, днес – тъкмо днес ви моля да ми обещаете нещо. Коментирайте написаното от мен в Троян експрес, но не само анонимно в сайта. Коментирайте го на моя мейл с имената си, бъдете критични и откровени с мен. Аз съм приятел, при това бързам. Мейлът ми е публичен, т.е. не е личен, а на издателството ми:
gim_publishing@abv.bg
Имаме ли сделка?
Тогава чакам мейлите ви. А вие очаквайте следващата сряда следващия откъс от тази поредица под заглавие „Как се озовах в Троян. Изпит в Троянския манастир”.
И да напомня: това е книга, която се пише пред очите ви. Правата за публикуването й съм предоставил безплатно единствено на моята колежка Руслана Попсавова.

12 март 2023 г., Пловдив, Галерия Arsenal of arts –
14 март 2023 г., София, УМБАЛ „Св. Иван Рилски”