Знаете ли,че....История

На 11 август 1877 г. е най-критичния момент от отбраната на прохода Шипка

На 11 август 1877 г. е най-критичния момент от отбраната на прохода Шипка

Автор: Памет Българска във Фейсбук

На 11 август 1877 г. е най-критичния момент от отбраната на прохода Шипка. Около 12:00 часа, всички атаки са отбити, но нито има муниции, нито отнякъде се вижда да иде братска помощ.. По скатовете лежат телата на почти 2000 убити руски воини и български опълченци, положението е безнадеждно. Вода също няма, с която да намокрят напуканите устни, от преумората на жестоките боеве..

Героите се приготвят да умрат до последният човек ако е нужно, полетяват камъни, дървета, дори труповете на загиналите другари.. Турците се сепват, не са виждали в бой да влизат, на едно и живи и умрели. Пада връх Кючук Йешил тепе, затяга се обръча около последните защитници. И тогава, както дядо Вазов гърми със свойте слова, пристигна Радецки със гръм!

В 17:30 часа пристига подкрепление, по двама войника на кон от отделението на поручик Буфало, съсредоточават се, увличат изнемощелите защитници и успяват да отблъснат поредната атака..Пристигат и нови подкрепления. Към 22:00 часа боят затихва навсякъде. Върхът е спасен!

Сюлейман паша ще докладва с думите:

Никога досега не се е виждало такова жестоко и кърваво сражение! Каквото и да кажем ние, ще бъде малко, дядо Вазов го е пресъздал най-добре.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: „Търчете! Тамо са раите!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
и „Аллах!“ гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; –
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!“
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
„Грабайте телата!“ – някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Спете спокойно бойци! Ние помним!

Тагове

Свързани статии

Back to top button