Знаете ли,че....

Реална приказка, с реални хора

Благодаря ти майчице, че те имам

На редакционната поща получихме следното писмо от Велислава Кандова. Троянка, живееща в София. Цитираме без редакторска намеса.

 

Благодаря ти майчице, че те имам!
Велислава Кандова

Добро утро!

Имам да разкажа нещо, какви хора ражда Балкана! Случката е от вчера(25.09) и мисля, че доброто трябва да се споделя! В разказа героят е доктор Иванка Копринска! Нека троянчани знаят колко силни и смели хора живеят и работят сред тях!

Коя е д-р Иванка Копринска?
Лекар в Клинична лаборатория в Белодробна болница Троян. „СБАЛББ-Троян“ ЕООД е Специализирано лечебно заведение от национално значение, водещо в страната в областта на диагностиката, комплексното лечение и профилактиката на белодробни заболявания и туберкулоза
Ето и самия разказ.
Утрото ми започна така.

Мая каза: Животът ни е даден, за да се научим да живеем по-дълго!
Мислих над изречението не дълго,  животът ме шамароса днес. Показа ми жилото си и меда! Това е приказка, която е реална, с хора които са съвсем истински и случка от изминалия ден. 11:11 обедно. Смеем се с МАЙКА на спирката, докато чакаме автобус 305 в София.
Отиваме при моя невролог, тя ми повдига духа и ме подкрепя с цялата си обич и присъствие в един адски труден и изнервящо за мен период.

Аз съм центърът на света!

Всичко ми е криво.

Губя слух.

Губя себе си.

Губя желанието си за сетен път да дишам, защото не съм боец.

Аз съм ранимо цвете.

Аз съм…аз съм…аз съм…

Времето е топло. Облаците се скупчват. Зад гърба ми пада човек. Това го чух. Слухът ми се заостри в мига,  в който чух сцепването на човешката глава. После видях агонията, такава каквато сме я чели в учебниците по биология. Мъж на видима възраст около 60-те се гърчеше в конвулсии на земята. Ръцете му се свиха към тялото, дланите се сбърчиха. Устата се изкриви, показа белите си зъби и по тях наизлиза пяна.

Аз …аз…аз…изведнъж това аз изчезна.

Разтресох се от шок и страх.

Майка стоеше до мен. Хвърли ми чантата си и ми каза , че трябва да действаме бързо. Човекът си „глътна езика“, майка стоеше над него. Целият се тресеше, кожата му посиня, там където се виждаше добиваше лилави оттенъци. Аз помислих че припадам. Не можеше да ми се случва. Човек да умре тук, на спирката, сред хората.

Полудях.

Треперех.

МАЙКА потърси нещо с което да бръкне в устата му и да проправи път на кислорода. Гърдите му спряха. Той не дишаше. Не дишаше. Аз чувах моето дишане. МАЙКА изкрещя на баничарите отсреща да дадат лъжица. Грабна я и му бръкна в устата. В този миг тя се бореше със смъртта.

Хората гледаха.

Аз гледах.

Вярвах!

Това е моята МАЙКА!

Тя е победител!

Крещях го на ум! Човекът не дишаше минута или две, тя го обърна, виждах белите ѝ топли ръце които го държаха, кръвта от сцепената му глава по косата, по ръката ѝ…11:11 времето летеше спряло…Обърна се към мен. Аз звънях на 112 крещях за линейка.. Телефонът му в джоба звънеше. Помолих момче да го извади и да вдигне. Не смеех. Кой щеше да е отсреща?! Какво се казва в такива минути. Момчето извика – той падна. Отсреща на слушалката беше майката пострадалия..МАЙКА свали ръката на смъртта от човека и подаде своята животворна ръка. Майка ми ме погледна усмихната, розовият цвят се връщаше, лилавото беше изместено!

Той дишаше.

После чакахме.

Чакахме прословутите софийски линейки. Да, след 15-20 минути дойдоха. Екипът дори не попита какво се е случило, награби човек и го натовари като предмет. Ежедневие вероятно. Майката на пострадалия беше дошла. Не благодари на майка, че спаси животът на сина й, но аз бях най-щастливият човек на тази земя в този миг, майка не позволи да видя смъртта, показа ми как трябва да се борим с нея и как само ГЕРОИТЕ като МАЙКА знаят как да я надвият! Благодаря ти майчице, че те имам! Благодаря ти, че си моя МАЙКА!
Гордея се с теб! Майка е най-страхотният лекар когото познавам! Пожелавам ти здраве и купища щастливи човеци!
Велислава Кандова

 

Тагове

Свързани статии

Back to top button
Close