Ангелчетата Вили и Марино
10 срещу 11 август и отново сърцето, душата и мислите ми са далеко от тук, от ежедневието. Някъде там, в Лесидрен, на гроба на Велислава Цанкова и Марино Цветанов.
Вече 5 години се питам защо точно Вили и Марино станаха жертва на автогонка? Как ли щяха да изглеждат днес останалите завинаги на 16, Вили и Марино ?
Колко би било весело и шумно, ако те бяха с нас, ако можеха да си в къщи!
Може би щяха да са вече студенти и то отличници и да се борят за мечтите си. Щяха да се катерят по планините и техният смях щеше да се чува в цял Лесидрен, Троян, София!
Да, но не!
Това ще е поредния август и година в който ще си спомняме със сълзи на очи за тези младежи. Още ще чуваме как щастливата Вили бързаше да разкаже на мама, баба, дядо и приятели за Седемте Рилски езера.
Как колата на Филип я помете и за секунди тя лежеше мъртва изхвърлена в края на платното.Как вечно усмихнатият Марино също разказваше за преживяванията си и замлъкна.
„В този фатален летен ден, групата тръгнала към Съевата чешма се състои от следните хора – Велислава, Марино, Ния, Петя, Светлин, Денис, Петър и Божидар. В началото на разходката настроението е напълно нормално, обикновено дори приятно за един горещ летен ден. По пътя натам всичко е наред, както и когато пристигат. Слушат музика, замерят се с клечки и камъчета, смеят се, сплитат си плитки, говорят. Всички са спокойни. По някое време, докато Марино си играе с колана на Ния предлага да се върнат обратно към селото, за да могат да излязат и с останалите деца. След известно време всички стават и тръгват. Тук има леко забавяне, защото Денис се е качил на беседката за да отдаде чест на останалите докато ги замеря с клечки. Отново се смеят. После тръгват докато Ния разказва истории от детството и, обичайно за летните дни, вадят телефон за да направят няколко снимки докато вървят през природата. Всички се усмихват и се прегръщат, вече по път обратно за селото. Светлин предлага, както обикновено, на всеки един от групата да се качи на кормилото на колелото, за да го повози и всички отказват, имайки предвид нагорещения метал и риска от пребиване. Марино се съгласява и със смях се качва на кормилото. Останалите им се смеят от далеч и от време на време чуват виковете на Марино ‘Много сме се засвяткали!’.
Ния прави опит за снимка, но колелото се люшва и Марино скача на крака от кормилото. Светлин и Марино се връщат за да влязат в крачка с останалите. Вървят по нагорещения асфалт, заобиколени от планини и се смеят. Говорят си за това от коя страна на пътя е правилно да се върви, защото тротоар на пътя няма. Марино казва – ляво, а Божидар – дясно. Вили, Петя и Ния решават, уж на шега, да се доверят на инстинкта на марино и минават от лявата страна на шосето, докато Петър, Божидар и Светлин остават от дясната страна. В крайна сметка след кратко време през което са разделени от улицата, Божидар ги повиква и по-специално казва името на Ния. Безапелационно, изобщо без да предполага какво би се случило, Ния пресича улицата за да остане от дясната страна, но пресичайки вижда колата на Ален (който Филип Михайлов обвинява във всички свои интервюта и изявления) как се приближава до тях, затова по инстинкт изприпква в дясната страна на улицата. Ален намалява скоростта на колата и спира. Тогава Ния забелязва близостта на Аудито на Филип Михайлов. Ауди, с което и аз, и моите приятели сме се возили многократно. Филип губи контрол над колата и започва да занася. Явно опитвайки се да не се блъсне челно в колата на Ален, отбива рязко към лявата страна на улицата където са Петя, Вили и Марино. Ален вече е отминал по пътя, когато Петя отскача леко от се превърта във въздуха ударена от колата на Филип. Веднага след това, два метра над земята политат Вили и Марино. Чува се силен трясък и Аудито, заедно с телата на Вили и Марино изчезва в шубраците. Никой не мърда. Жегата става все по-гъста и въздуха е на вълни. Никой не диша. Не мига. Чува се само слънцето, как пържи асфалта и тревата. Ния се обръща за да срещне погледа на Светлин, Денис, Петър или Божидар. Петър е най-висок и тя поглежда първо него, гледат се за секунди. Срещайки очите му вижда…ужас. Ужас в детски очи“, разказва Зоя Антонова.
„Не плачете за умрелите. На тях им е по- леко. Живите остават на тази грешна земя и правят всичко, което трябва да бъде направено.
Ние, мъртвите, плачем за живите. Когато вали дъжд и мокри косите, когато летният вятър милва лицето, когато първата снежинка се разтопи в дланта – това са сълзите ни…“ – из книгата на „Кръстина и райските ябълки“ на Красимира Кубарелова
Моля се Господ да пази децата ни – тук на Земята и всичките ангелчета, които бдят над нас!
Моля се, да са на по-добро място без болка!
